в това да изказваш възможно най-умните, интригуващи, блестящо язвителни мнения за всяка личност, доктрина, книга или политика, която ти поръчат. Колкото по-ярко разнищваш подробностите, колкото повече жлъчна скандалност впръскваш в темата си, толкова повече пари ти плащат и толкова повече хора грабят изданието. Ти, Том Д’Инвилиърс, елин погубен Шели, изменчив, повратлив, умен, безпринципен, представяш критичното съзнание на нацията… о, не възразявай, картината ми е позната. И зз пишех рецензии за книги в университета, за мен също беше рядко удоволствие да определям най-новото, честно, съвестно усилие за излагане на дадена теория или на средство за измъкване от положението като „навременна добавка към лекото ни лятно четиво“. Хайде, признай си, не е ли така?
Том се разсмя и Еймъри продължи тържествуващо:
— Ние искаме да вярваме. Младите учени се опитват да вярват в стари авторитети, избирателите се опитват да вярват в своите конгресмени, страните се опитват да вярват в своите държавници, но не могат. Твърде оглушително е многогласието, твърде щедро се сее нелогична, неаргументирана критика. А най-лош е случаят с вестниците. Всеки богат ретрограден дъртак с оня особено алчен користолюбив манталитет, който ние наричаме финансов гений, може да стане собственик на вестника, превърнал се в интелектуалния хляб и вода на хиляди уморени, забързани хора, хора, прекалено уплетени в мрежата на модерния начин на живот, за да преглъщат друго освен премляна храна. За два цента гласоподавателите си купуват политически възгледи, предразсъдъци н мироглед. След една година идва нова политическа банда или нов собственик на вестника и вследствие: още по-голямо объркване, повече противоречия, внезапно нахлуват нови идеи, размесват се със старите, откъсват се от тях и противниците вече са насреща…
Замлъкна само за да си поеме дъх.
— Затова се зарекох да не изпиша буква черно на бяло, докато идеите ми или не се прояснят, или окончателно не се простя с тях. Достатъчно грехове тежат на душата ми, та на туй отгоре да пускам в главите на хората опасни, плиткоумни словоблудства. Мога само да объркам някой нещастен безобиден капиталист да потърси съзаклятничество с бомбата или някой наивен неукрепнал болшевик да се забърка с картечната лепта…
Том взе да става все по-неспокоен под откосите на този пасквил, прицелващ се в сътрудничеството му с „Ню Демокраси“.
— Но каква е връзката на всичко това с твоето отегчение?
Еймъри смяташе, че е съществена.
— А къде е моето място във всичко това? — запита той. — Каква е ползата от мен? Да оплодявам нацията? Американските романи създават впечатлението, сякаш на нас ни внушават да вярваме, че „здравият американски младеж“ между деветнайсет и двайсет и пет е изцяло асексуален животински вид. А истината е, че колкото по-здрав е той, толкова по-невярно е това. Единственото спасение да не те смели машината е да си намериш всепоглъщащ интерес. Е, войната свърши. А твърде силно вярвам в отговорността на писателя, за да се разпиша точно сега. Що се отнася до деловия живот — той е ясен: няма отношение към нищо в този свят, което ме интересува, освен нездравата, чисто утилитарна връзка с икономиката. Ако прекарам предстоящото и най-хубаво десетилетие от живота си, загробен в някоя кантора, онова, което ще науча там, ще ме обогати интелектуално колкото един долнопробен филм.
— А литературата? — подсети го Том.
— Бедата е, че се раздвоявам — когато седна да пиша разказ, обзема ме страх, че пиша, вместо да живея, през цялото време си мисля, че може би животът ме чака и японската градина на „Риц“ или в Атлантик Сити, или в свърталищата на Ийст Сайд… А и изобщо — продължи той, — липсва ми съдбовният тласък. Исках да бъда обикновено човешко същество, но момичето, което си избрах, не можа да погледне от моя ъгъл.
— Ще си намериш друго.
— Боже мой! Как си го представяш ти? Остава само да ми кажеш, че „ако момичето е струвало да се бориш за вето, щяло е да те изчака“. Не, господине, момичето, за което наистина си струва да се бориш, няма да чака никого. Ако мислех, че ще дойде друга, щях да загубя последните отломки от вярата си в човешката природа. Може би ще се развличам, но Розалинд беше единственото момиче на света, което можеше да ме задържи.
— Хубаво — прозя се Том, — играх ролята на твой душеприказчик точно един час по часовник. Все пак се радвам да видя, че отново започваш да храниш яростни възгледи за нещо.
— Да — съгласи се неохотно Еймъри. — И въпреки това стомахът ми се свива, когато видя щастливо семейство…
— Щастливите семейства се стараят да предизвикат тъкмо такова усещане у хората — цинично го успокои Том.
Том като цензор
Имаше и дни, в които Еймъри бе слушателят. Това ставаше, когато Том, обгърнат в облаци дим, настървено съсичаше американската литература. Думи не му стигаха.
— Петдесет хиляди долара на година — крещеше топ. — Боже мой! Чуй ги само кои са, слушай: Една Фърбър, Гъвърнър Морис, Фани Хърст, Мери Робъртс Райнхарт — един от тях не е родил разказ или роман, който ще се помни след десет години. И тоя нещастник Коб — за мен той не е нито умен, нито забавен — пък едва ли е и за някой друг освен за издателите си. Рекламата направо го е ударила в главата. И… о, Харолд Бел Райт, а, и Зейн Грей…
— Правят каквото могат.
— Не, дори това не правят. Някои от тях умеят да пишат, но не си дават труда да седнат и да завършат един честен роман. Но съм съгласен с теб, че повечето не могат и да пишат. Струва ми се, че Рупърт Хюс полага усилия да обрисува правдива мащабна картина на американския живот, но неговият стил и зрителният му ъгъл са направо варварски. Ърнест Пул и Дороти Канфийлд също се опитват, но тях пък ги спъва пълната липса на чувство за хумор; те поне сгъстяват писанията си, а не ги разтеглят до прозирна тънкост. Всеки писател трябва да пише всяка своя книга така, като че ли в деня, в който ще я завърши, ще му отсекат главата.
— В буквален или в преносен смисъл?
— Не ме отвличай! Та, на някои от тях, изглежда, не им липсва културна подплата, известна интелигентност и немалка литературна сръчност, но те просто не желаят да пишат честно; оправдават се, че няма публика за добрата литература. А защо тогава, по дяволите, половината от тиражите на Уелс, Конрад, Голсуърди, Шоу, Бенет и останалите са разпродават в Америка?
— А харесва ли малкият Томи поетите?
Том се предаде. Отпусна ръце и те безсилно увиснаха отстрани на креслото, а той тихо изсумтя.
— В момента пиша сатира за тях, сложих й заглавие „Бостънските бардове и Хърстовите рецензенти“43.
— Я да чуем — нетърпеливо го подкани Еймъри.
— Написал съм само последните строфи.
— Нищо, модерно е така. Дай да чуем края, ако е смешен.
Том измъкна сгънат лист от джоба си и зачете на глас, подчертавайки паузите, за да стане ясно на Еймъри, че е в свободен стих:
