ти излезе от гората и замръзна в края й, уплашен до смърт.
— От какво да съм уплашен, малка негоднице! — възмути се Еймъри.
— От себе си! — викна тъй високо тя, че той подскочи. Тя плесна с ръце и се разсмя. — Видя ли, видя ли! Гузното съзнание — убий го, както сторих аз! Елинор Савидж, материолог — няма да подскачаш, няма да се стряскаш, ще стигаш навреме…
— Но аз не мога без душата си — възрази той. — Не мога да бъда само рационален и не искам да бъда просто молекулярен.
Тя се наклони напред, впи в него пламналите си очи и прошепна с някаква особена романтична безвъзвратност:
— И аз така си мислех, Жуане, страхувах се, че е така — ти си сантиментален. Не си като мен. Аз съм една малка романтична материалистка.
— Не съм сантиментален — аз също съм не по-малко романтичен от теб. Не знам дали ти е известно, но сантименталният човек си въобразява, че мигът ще бъде вечен, а романтикът отчаяно вярва, че не е така.
(Това бе едно от старите разграничения на Еймъри.)
— Парадокси. Тръгвам си — каза тъжно тя. — Я да слезем от сеното и да повървим до кръстопътя заедно.
Смъкнаха се бавно от гнездото си. Тя не му позволи да й помогне, махна му да се отстрани, грациозно тупна в меката кал и се помая, клекнала за миг, като се надсмя над себе си. После скочи на крака, мушна ръката си в неговата и тръгнаха на пръсти през полето, прескачайки от една на друга сушина. От локвите сякаш искреше неземна отрада, защото луната бе изгряла, а бурята бе препуснала към западния край на Мериланд. Всеки път, когато рамото на Елинор докоснеше неговото, той усещаше как ръцете му изстиват от смъртен страх да не изпусне осенената четка, с която въображението му рисуваше от нея вълшебства. Наблюдаваше я с крайчеца на окото, както правеше по-късно по време на техните разходки — тя беше пир и прокоба и той пожела съдбата да го бе обрекла да седи до края на дните си в купа сено и да гледа живота през нейните зелени очи. Тази вечер се извиси езическото в него и когато тя се разтопи, сиво-синкаво привидение в далечината на пътя, от глъбините на полята се надигна пеене и озвъни връщането му до къщя. Цяла нощ летни пеперуди прехвърчаха навътре и навън през прозореца на Еймъри. Цяла нощ могъща, усилваща се музика люля в мистичен блян сребревината, а той лежа буден в лъчистия мрак.
Септември
Еймъри си избра стрък трева и методично го задъвка.
— Никога не се влюбвам през август, нито през септември — започна той.
— Кога тогава?
— По Коледа или Великден. Аз съм литургически поклонник.
— Великден! — Тя смръщи нос. — Уф! Пролет в корсет!
— Няма как Великден да не е скучен на пролетта. Великден приглажда къдриците си и носи строги костюми.
тихо издекламира Елинор, а после добави: — За есента Денят на вси свети сигурно е по-добър от Деня на благодарността.
— Много по-добър, а на зимата чудесно отговаря коледната вечер, но лятото…
— Лятото си няма празник — изпревари го тя. — И ние с теб не можем да изкараме една лятна любов. Толкова много хора са я опитвали, че изразът е станал нарицателен. Лятото е само неизпълненото обещание на пролетта, измамник, заел мястото на топлите уханни нощи, които бленувам през април. Тъжно годишно време от живота без растеж… Време без празник.
— А Четвърти юли? — закачливо я подсети Еймъри.
— Не ставай смешен! — смъмра го тя с унищожителен поглед.
— Добре, кой може да изпълни обещанието на пролетта?
Тя се замисли.
— О, навярно раят, ако го има — отвърна след време, — някакъв езически рай… Би следвало ти да си материалист — добави най-неподходящо.
— Защо?
— Защото много приличаш на портретите на Рупърт Брук.
В някаква степен от момента, в който се запозна с Елинор, Еймъри се опитваше да подражава на Рупърт Брук. Неговите думи, отношението му към живота, към нея, към себе си — всичко това бе отражение на литературните настроения на починалия англичанин. Елинор често сядаше в тревата, вятърът лениво си играеше с късо подстриганата й коса, а гласът й дрезгавееше, докато пробягваше целия цикъл от „Гранчестър“ до „Уайкики“48. В поетичното четене на глас Елинор влагаше дълбока страст. Близостта им, не само духовната, но и физическата, сякаш бе по-пълна, когато четяха, отколкото когато тя се намираше в обятията му, а това се случваше често, защото от пръв поглед те почти се влюбиха. Но беше ли способен Еймъри сега на обич? Както винаги той можеше за половин час да препусне през цялата скала на чувствата, но дори в миговете, когато се отдаваха без остатък на въображението си, знаеше, че никой от двамата не може да обича, както бе обичал той преди. И затова, струва ми се, се обърнаха към Брук, Суинбърн и Шели. Шансът им беше в това да придадат на всичко красота и завършеност, богатство и фантазия. Трябваше да пуснат нежни златисти ластари от неговото въображение към нейното, за да заменят голямата дълбока любов, която никога не е била тъй близо и никога тъй недостижима като сън.
Обичаха да четат и препрочитат стихотворението на Суинбърн „Тържеството на времето“ и едно четиристишие от него звънтеше после в паметта му всеки път, когато в топли нощи виждаше светулки да блуждаят сред смрачени дървета и чуваше монотонен хор на жаби. Тогава Елинор сякаш изгряваше от мрака, заставаше до него и нейният гърлен глас с тембър на приглушени барабани повтаряше:
Официално те се запознаха два дена по-късно и неговата леля му разказа историята й. Семейство Рамили се състоеше от двама души: стария мистър Рамили и неговата внучка Елинор. Тя бе живяла във Франция с неспокойната си майка, която, представи си Еймъри, сигурно бе приличала на неговата Биатрис, а след смъртта й се бе завърнала в Америка и заживяла в Мериланд. Отначало се заселила в Болтимор при един свой чичо ерген и се наложила да даде първия си бал, откриващ пътя кьм светския живот, още на седемнайсет години. Изкарала една бясна зима, а през март дошла на село след жестока разправия с всички свои болтиморски роднини, у които разбунила люто недоволство. Около нея се завъртяла доста разпусната компания — наливали се с алкохол в лимузини и се държали недопустимо пренебрежително и отвисоко с по-възрастните люде, а Елинор, с дързост, силно напомняща за големите булеварди, повеждала не една невинна душа, още излъчваща мириса на колежанската скамейка, по пътеките на бохемската разюзданост. Когато работата стигнала до ушите на чичо й — позабравил миналото си разгулник от една по-лицемерна епоха, — се разразила семейна сцена, от която Елинор излязла победена, но непокорена и негодуваща, за да потърси пристан при дядо си, който бродеше из околността, достигнал границата на старческото
