Еймъри извика в отговор някакъв поздрав и изтичвайки по дървените стъпала, се озова до колата. Двамата с Алек се виждаха от дъжд на вятър, но през цялото време между тях оставаше преградата Розалинд. Което го огорчаваше. Той не искаше да губи Алек.
— Мистър Блейн, запознай се с мис Уотърсън, с мис Уейн и с мистър Тъли.
— Приятно ми е.
— Еймъри — приповдигнато забъбра Алек, — скачай в колата и ще те заведем в едно закътано гнезденце, където ще бъдеш изненадан с ободряваща глътка бърбън.
Еймъри обмисли предложението.
— Добра идея.
— Влизай тогава. Джил, отмести се малко и Еймъри ще ти се усмихне страшно мило.
Еймъри се намърда на задната седалка до една крещящо облечена руса красавица с алени устни.
— Здравейте, Дъг Феърбанкс — насмешливо го приветства тя. — От здравословни съображения ли се разхождате, или си търсите компания?
— Броях вълните — невъзмутимо отговори Еймъри. — Специалността ми е статистика.
— Шегаджия сте, Дъг.
Навлязоха в някаква безлюдна пресечка и Алек спря колата в най-дълбоката сянка.
— Какво правеше там в тоя студ, Еймъри? — попита той, докато вадеше изпод кожената постелка еднолитрова бутилка бърбън.
Еймъри се направи, че не чу въпроса. Наистина нямаше определена причина да отиде на брега на океана. Вместо да отговори, попита на свой ред:
— Помниш ли нашия излет до морето във втори курс?
— Как да не го помня? Когато спахме на верандата на павилиона в Асбъри Парк…
— Господи, Алек! Още не мога да повярвам, че и Джеси, и Дик, и Кери… и тримата са мъртви.
Алек потрепера.
— Не говори за това. Тия мрачни есенни дни достатъчно ме потискат.
Джил, изглежда, бе съгласна с него.
— Тоя твой Дъг нещо не е много весел — каза си тя мнението. — Я му дай да опъне една по-солидна глътка, добре ще му дойде, пък и не се намира всеки ден.
— От всичко, Еймъри, най-много ме интересува къде си сега…
— В Ню Йорк, повече или по-малко…
— Имам предвид тази вечер, защото ако не си запазил още стая, можеш да ми направиш услуга.
— С удоволствие.
— Ние с Тъли сме наели две стаи с междинна баня в „Рейниър“, а той трябва да се върне в Ню Йорк. На мен не ми се мести. Въпросът е: съгласен ли си да вземеш едната стая?
Еймъри беше съгласен при условие, че може да се настани веднага.
— Ключът е на администрацията. И двете стаи са на мое име.
Като отказа да се вози и налива по-нататък, Еймъри слезе от колата и без да бърза, се върна до хотела покрай дървения кей.
Отново го бе засмукал водовъртеж, дълбокият въртоп на безразличието, когато пресъхваше желанието му да работи, пише, обича или бохемства. За първи път в живота си той почти копнееше смъртта да прегази неговото поколение и да помете дребнавите му страсти, усилия и възторзи. Никога преди не бе виждал младостта си тъй безвъзвратно отлетяла, както в този ден, крещящо противопоставящ пределната самотност на това пътуване с буйната радост на излета отпреди четири години. Нещата, които в отминалия му живот бяха обикновено всекидневие — здравият сън, осезаването на красотата наоколо, силните желания, — се бяха изгубили и празнотата след тях запълваха само безмерно равнодушие и разочарование.
„За да държи един мъж, жената трябва да подклажда най-лошото в него.“ Около това изречение кръжаха повечето от безсънните му нощи, към които, предусещаше той, щеше да се присъедини и настъпващата. Съзнанието му вече разработваше вариации по темата. Неизтощима страст, свирепа ревност, стремеж да завладява и да смазва — това остана от голямата му любов към Розалинд; отплата за изчезването на младостта — горчив пясък под тънката захарна кора на любовния екстаз.
В стаята си той се съблече и след като се загърна в одеяло, за да се предпази от хладния октомврийски въздух, задряма в едно кресло до отворения прозорец.
Спомни си едно стихотворение, което бе чел преди много месеци:
Но нямаше съзнанието, че е изгубил нещо, не го сгряваше надеждата, която се ражда от загубата. Животът просто го бе отхвърлил.
— Розалинд! Розалинд! — Гласът му нежно вля името й в полумрака и стаята сякаш се изпълни с нейното присъствие. Влажният солен вятър просмука косата му, ръбче луна пропари небето, завесите изсветляха, призрачно замержеляха. Той се унесе.
Когато се събуди, беше много късно и тихо. Одеялото се бе плъзнало от рамото му и когато докосна кожата си, усети я овлажнена и студена.
После, на по-малко от десетина крачки от себе си, долови напрегнат шепот.
Вкамени се.
— Внимавай, нито звук! — беше гласът на Алек. — Джил, разбра ли?
— Да — промълви тя едва чуто, силно уплашена. Намираха се в банята.
После слухът му долови по-силен звук, идваше някъде от коридора вън. Неясни мъжки гласове и неколкократно приглушена чукане. Еймъри отхвърли одеялото и се приближи до вратата на банята.
— Боже господи! — Различи отново гласа на момичето. — Ще трябва да ги пуснеш.
— Шшшт!
Изведнъж някой зачука силно и настоятелно на вратата на Еймъри откъм коридора и в същия миг от вратата на банята излетя Алек, последван от момичето с алените устни. И двамата бяха по пижами.
— Еймъри! — тревожен шепот.
— Какво се е случило?
— Това са хотелските ченгета. Господи, Еймъри, правят проверка…
— Най-добре ги пусни.
Едва движейки крака, момичето се приближи след него — жалка разтреперана фигура в тъмнината.
Еймъри започна бързо да съобразява.
— Вдигни по-голям шум и ги пусни в твоята стая — напрегнато предложи той, — а аз ще я изведа оттук.
— Но те са и пред твоята врата. Няма начин да я изпуснат.
— Измисли си друго име.
— Няма да стане. Регистрирах се със собственото си име, а могат да ме открият и по номера на колата.
— Кажи, че сте женени.
— Джил казва, че едното от ченгетата я познавало.
Момичето се бе довлякло до леглото и се бе строполило върху него. Лежеше и злочесто слушаше чукането по вратата, което постепенно се превърна в блъскане. После се разнесе мъжки глас, сърдит и заповеднически:
— Отворете или ще избием вратата!
В тишината, последвала смълчаването на гласа, Еймъри почувства, че в стаята освен хората има и неща друго… Сияние окръжаваше скупчената фигура върху леглото, ефирно като лунен лъч с оттенък на застояло слаба вино, и някакъв ужас припълзя и надвисна над тримата… а там до прозореца, между разлюлените завеси, стоеше нещо друго, безлико и неразличимо, но особена познато… Две дълбоки прозрения
