сте имали малки неприятности в Атлантик Сити. Ясно ли е?
— Ясно е.
— Леко се отървахте, дяволите да ви вземат, прекалено леко, но…
— Добре — прекъсна го Еймъри, — да се измъкваме. Нямаме нужда от прощални речи.
Олсън мина през банята и хвърли бегъл поглед към неподвижното тяло на Алек. После изгаси осветлението и им даде знак да го последват. Докато влизаха в асансьора, Еймъри се изкуши да го постави на място и лесно се поддаде на желанието си. Той вдигна ръка и потупа Олсън по рамото.
— Имате ли нещо против да си свалите шапката? В асансьора има дама.
Шапката на Олсън бавно слезе от главата му. Изтърпяха две доста смущаващи минути в яркото осветление на фоайето, докато нощният дежурен и неколцина окъснели гости любопитно ги оглеждаха: крещящо облеченото момиче с наведена глава и красивия млад мъж с предизвикателно вирната брадичка. Изводът сам се натрапваше. После мразовитата улица, където с първото предвестие на утрото соленият въздух режеше още по-остро.
— Можете да вземете някое от ония таксита и се омитайте — каза Олсън, посочвайки смътните очертания на две коли, чиито шофьори вероятно спяха вътре. — Довиждане.
Той красноречиво бръкна в джоба си, но Еймъри изпръхтя, хвана момичето под ръка и се отдалечиха.
— Къде каза на шофьора да ни откара? — попита тя, когато се понесоха през уличната дрезгавина.
— На гарата.
— Ако тоя тип пише на майка ми…
— Няма да пише. Никой никога няма да узнае за това — освен нашите приятели и враговете ни.
Над морето се раждаше зората.
— Изсветлява — каза тя.
— Няма как — съгласи се раздразнено той, а после добави, за да заглади впечатлението: — Скоро ще е време за закуска, искаш ли да хапнеш нещо?
— Храна… — произнесе тя и безгрижно се разсмя. — От храната тръгна всичко. Бяхме поръчали да ни сервират голяма вечеря в стаята в два часа. Но Алек не даде бакшиш на келнера и аз съм сигурна, че тоя гад ни е издал.
Потиснатото настроение на Джил се разнесе по-бързо от разсейването на нощта.
— И от мен да знаеш — наблегна на думите си тя, — когато искаш да си устроиш весело прекарване, стой настрана от алкохола, а когато искаш хубаво да се насвяткаш, стой настрана от спалнята.
— Ще го запомня.
Той почука по стъклото и спряха пред вратата на един денонощен ресторант.
— Алек голям приятел ли ти е? — попита Джил, докато се наместваха на високите табуретки и облягаха лакти на мърлявия бар.
— Беше едно време. Вероятно няма да е вече, без сам да разбира защо.
— Малко откачена беше идеята ти да поемеш цялата вина върху себе си. Той да не е голям човек? По- голям ли е от теб?
Еймъри се изсмя.
— Тепърва ще се види — отговори той. — В това е въпросът.
Рухването на няколко стълба
Два дена след като се завърна в Ню Йорк, Еймъри откри в един вестник онова, което търсеше — десетина реда, които известяваха на интересуващите се, че мистър Еймъри Блейн, посочил „за свой адрес“ и т.н., е бил помолен да напусне хотела си в Атлантик Сити, защото забавлявал в стаята си една дама, която не му е съпруга.
След което се сепна и ръцете му се разтрепераха, защото точно над това съобщение забеляза друго, по-дълго, чиито начални редове гласяха:
„Мистър и мисис Леланд Конидж съобщават, че годежът на дъщеря им Розалинд с мистър Дж. Досън Райдър от Хартфорд, Кънетикът…“
Изтърва вестника и се свлече на леглото, прималял от уплаха. Тя бе напуснала живота му, окончателно и безвъзвратно беше го напуснала. До този момент почти несъзнателно бе таил дълбоко в сърцето си надеждата, че някой ден тя ще има нужда от него и ще го извика, ще поплаче, че е сгрешила и че сърцето й се къса заради болката, която му е нанесла. Никога вече нямаше да изпита дори печалното удоволствие да я пожелае — тази нова Розалинд, по-корава, съзряла, — нито щеше да поиска победената сломена жена, която въображението му водеше, към прага на неговото четирийсетилетие. Еймъри бе желал нейната младост, свежия блясък на ума и тялото й, всичко, което сега тя продаваше веднъж и завинаги. За него младата Розалинд беше мъртва.
След ден получи от Чикаго сухо сбито писмо, с което мистър Бартън го осведомяваше, че тъй като са фалирали още три трамвайни компании, в близко време Еймъри не може да разчита на парични преводи. И като връх на всичко в една зашеметена неделна вечер пристигна телеграма, известяваща за скоропостижната смърт на монсеньор Дарси във Филаделфия пет дена по-рано.
Тогава той разбра какво бе доловил между завесите иа хотелската стая в Атлантик Сити.
5. ЕГОЦЕНТРИКЪТ СТАВА ХАРАКТЕР
Под стъклената колонада на някакъв театър Еймъри поспря и се загледа как първите едри капки на дъжда се разшляпват върху тротоара и се разстилат в тъмни петна.
Въздухът стана матово сив. Самотна светлина изведнъж очерта един прозорец на отсрещната страна, после втора, после стотици други затанцуваха и заблестяха наоколо. Гъстата, оловно тежка небесна светлина затлея в жълто под краката му. Фаровете на такситата из улиците прочертаваха ярки коридори по вече почернелия тротоар. Нежеланият ноемврийски дъжд подло открадна последния час на деня и го заложи при старата лихварка нощта.
Тишината в театъра зад гърба му се взриви със странен пукот, последван от глухия тътен на прииждаща
