тълпа, в който се вплете многогласна врява. Дневното представление бе свършило.
Той отстъпи встрани, дори леко се подаде под дъжда, за да стори път на навалицата. Едно момченце изтича отвътре, подуши влажния свеж въздух и вдигна яката на палтото си. Минаха три-четири забързани двойки. След това излязоха пръснати зрители и до един погледнаха най-напред мократа улица, после дъжда, изпълващ въздуха, и накрая — намръщеното небе. Последна се потътри гъста маса от народ и то задави с тежкия си мирис, в който се примесваха тютюневият дъх на мъжете и чувствената смрад от скашканата пудра на жените. След навалицата се изнизаха още няколко нестройни върволици, пет-шест самотници, един мъж с патерици, накрая трясъкът от вдигането на седалките вътре оповести, че разпоредителите са се хванали на работа.
Ню Йорк не да се пробуждаше, а сякаш се обръщаше в леглото си. Бледи мъже сновяха, стиснали под брадички вдигнатите си яки. Рояк уморени разбъбрени продавачки от някакъв универсален магазин се скупчиха с пронизително пискливи смехове на тройки под чадъри. Изтрополи отряд полицаи, успели сякаш с магическа пръчка вече да се скрият под мушамени пелерини.
Дъждът донесе на Еймъри будността и като застрашително шествие пред очите му се заточиха многобройните грозни лица на градската беднотия. Противната зловонна блъсканица в метрото — рекламите във вагоните ти се навират и се хилят в лицето ти като тъпоумни досадници, които не пускат ръкава ти, докато не разкажат още една история: дразнещото притеснение, че някой сякаш се притиска в теб; мъжът, решил да не отстъпи мястото си на жената, който я ненавижда тъкмо за това; жената пък го ненавижда, задето няма да го стори; в най-лошия случай отблъскваща фантасмагория от човешки дихания, парцали върху тела и миризми на храната, погълната от хората; в най-добрия — просто човеци, твърде разгорещени или твърде вледенени, уморени, тревожни.
Представи си жилищата, в които живееха тия хора — с подкожушени тапети, натрапчиво повтарящи мотива от слънчогледи на жълто-зелен фон, с цинкови вани и мрачни коридори, с неназовими задни парцели без стрък зеленини; там дори любовта се явяваше като подлъгване — подло убийство зад ъгъла, незаконно майчинство на горния етаж. И навред душна от пестеливост зима между четири стени и дълги лета в потни кошмари между лепнещи, стягащи зидове… мръсни кафенета, в които безжизнени изнурени хора си насипват захар с използваните си лъжички за кафе и оставят в захарниците твърди много бучки.
Там, където бяха събрани само мъже или само жени, още не бе тъй лошо; долното лъсваше, когато подло ги наблъскваха заедно като говеда. Жените издаваха някакъв срам, задето мъжете ги виждаха уморени и бедни — мъжете изпитваха отвращение, задето жените бяха уморени и бедни. Там имаше повече мръсотия от всички полесражения, които бе виждал, по-тягостно бе от всички същински страдания, замесени в кал, пот и опасности, в това обкръжение раждането, бракът и смъртта бяха омразни потулвани събития.
Спомни си как веднъж в метрото едно момче разносвач внесе грамаден погребален венец от свежи цветя и как тяхното ухание внезапно прочисти въздуха и за миг озари лицата на всички пътници във вагона.
„Не мога да понасям бедните — изведнъж помисли Еймъри. — Ненавиждам ги, защото са бедни. Някога бедността може и да е била красива, но днес отблъсква. Тя е най-грозното нещо на света. Много по-чисто е да си покварен и богат, отколкото да си невинен и беден.“ Пред очите му изникна като жив споменът за една многозначителна картина, която някога му бе направила силно впечатление — елегантно облечен млад мъж се вглежда в потока по Пето Авеню от прозореца на един клуб и казва нещо на човека до него с изражение на крайна погнуса. Вероятно, помислил си бе Еймъри, следното: „Господи, колко са противни хората!“
Никога преди Еймъри не се бе замислял за бедните. И сега цинично установи, че изцяло е лишен от човешко съчувствие. О’Хенри бе открил в тия хора романтика, пламенност, любов, омраза — Еймъри виждаше само грубост, физическа нечистоплътност и глупост. Не се обвини: никога повече той не се укори за чувства, които бяха естествени и откровени. Прие своите реакции като част от себе си, неизменни, извън категориите на нравствеността. Проблемът с бедността, преобразуван и в по-разгърнат мащаб, подчинен на по-широко, до-достойно осмисляне, можеше някой ден да стане и негов. Сега обаче будеше само най- дълбокото му отвращение.
Вървя по Пето Авеню, като се пазеше от сляпата черна заплаха на чадърите, застана пред „Делмонико“ и направи знак на един автобус да спре. Плътно закопчавайки палтото си, се изкачи на открития втори етаж и се отдаде на самотно пътуване в неспирния ръмеж, чиято хладна влага безкрайно се възраждаше върху страните му и вдъхваше в него будност. Някъде в съзнанието му начена разговор, по-точно отново предяви правото си към неговото внимание. Водеха го не два гласа, а един, който поставяше въпросите и сам им отговаряше:
В. Е, какво е положението?
О. Разполагам с около двайсет и четири собствени долара.
В. Но разполагаш и с имението в Лейк Джинива.
О. Възнамерявам да си го запазя.
В. Ще можеш ли да преживееш?
О. Не си представям, че няма да успея. В книгите хората винаги натрупват пари, а аз съм се убедил, че мога да правя всичко, което вършат хората в книгите. Впрочем това е единственото, което умея.
В. По-точно?
О. Не зная още с какво ще се захвана, а и не изгарям от любопитство да узная. Утре ще напусна Ню Йорк завинаги. Зъл град, освен ако не си на върха.
В. Много ли пари са ти необходима?
О. Не. Просто се страхувам от бедността.
В. Много ли се страхуваш?
О. Само пасивно.
В. Накъде се носиш?
О. Откъде да знам!
В. Не те ли засяга?
О. Засяга ме. Не искам да извърша нравствено самоубийство.
В. Запази ли към нещо интерес?
О. Нито един. Не ми останаха добродетели за губене. Както изстиващата тенджера отделя топлина, така през цялото си юношество и младост ние отделяме калориите на добродетелта. Това се нарича непосредственост.
В. Интересна идея.
О. Затова „кривването на почтения човек“ привлича толкоз хората. Те застават в кръг около него и буквално се разгряват от калориите на добродетелта, които той отделя. Сара казва нещо простодушно и всички лица престорено се трогват: „Колко е невинно бедното дете!“ Те се разгряват от нейната добродетелност. Но Сара улавя престореността и никога повече няма да повтори тия думи. Само дето след това й става студено.
В. Всички свои калории ли изразходва?
О. Всички. Сам започвам вече да се разгрявам от чуждата добродетел.
В. Покварен ли си?
О. Вероятно. Не съм сигурен. Не разграничавам вече уверено доброто от злото. В. Това лош признак ли е?
О. Не задължително.
В. Кое е доказателството за покварата?
О. Да стана напълно неискрен — да нарека себе си „съвсем не лош човек“, да си внушавам, че ми е жал за изгубената младост, след като ме блазни само сладостта на губенето. Младостта е като голяма чиния, догоре отрупана със сладкиши. Сантименталните хора твърдят, че искат да се върнат в чистото първично състояние преди изяждането на сладкишите. Но това не е вярно. Те просто копнеят за удоволствието от повторното изяждане. Омъжената жена не желае да си върне девичеството — привлича я да изживее отново своя меден месец. Аз не искам да повтарям своята невинност. Ламтя за наслаждението на новото изгубване.
В. Накъде се носиш?
