Отсам рая

Блуждаем сами… дали с блясъка бяхме сродени?
Дълбоко във времето Юни си пусна косата…
Обичахме сенки — неясни мистични гоблени,
през неподвижния въздух втъкани в тревата.

Това бе денят… а нощта друга приказка става,
бледен сън под сенки на светли дървета —
духове звездни, които са търсили слава,
шепнат за мир сред жалбите на ветровете,
шепнат за старите вери от дните разбити —
младостта е разменна монета за радости лунни:
това бе импулсът, езикът познат на душите,
това бе дългът ви платен на лихваря Юни.

Тук, в най-дълбокия сън, край води — няма случай
да се върнеш: не трябва да помниш, което изтича —
слънцето слънце да бе, да не пееше ручей,
ние сме заедно… сякаш… Така те обичах…
Но какво ни отне тази вечер, щом лятото мина
и ни върна пак вкъщи — ливадата бе подменена?
Какво се изсмя от безплътните в мрак детелини?

Боже!… Изплашен, ти трепна в съня си… простена…
Отминахме вече… пред ужаса днес сме архива.
Странен метал от звезда, изгряла над нас.
Неуморният смъртен лежи край водата, заспива,
тук, до това подменено объркано Аз…
Страхът ми е ехо: на Покоя аз бях дъщерята;
сега сме лица, гласове… а и те ще отекнат:
шепнем полулюбовта си отвъд песента на водата…
Младостта бе за лунната радост разменна монета.

Стихотворение, което Еймъри изпрати на Елинор и което той нарече „Лятна буря“

Плах вятър, вехнеща песен и листопади,
плах вятър и вехнещ смях отдалече…
и дъждове, над полетата — глас се обади…

Нашият облак сивокафяв се издига и бяга,
плъзга се в слънцето, пърха напред — повлече
своите братя. А сянка на гълъб пада
над гълъбарника; клоните — пълни с крила;
по долината, през викащите дървета,
по-тъмната буря полита — и въздушни тела,
носещи с новото дъх от потъналите морета,
и строен слаб гръм…
А аз се надявам…
чакам мъглите и дъждовете по-черни —
по-силния вятър, съдбовното було развяващ,
по-щастливия вятър в косите й…
Както вчера
той ме къса и учи, в задъхани струя ме блъсва —
буря — и вятърът, който познавам.
Имаше лято, когато ни капка не пръсва;
беше сезон от горещия вятър обвяван…
Сега отминаваш в мъглата… косата ти лъсва
в дъждовни вълни… с дива ирония в устни студени,
който отчаяна радост разкъсва —
от това беше сякаш по-зряла в началото с мене;
като двойник сега пред дъжда все напред се носиш,
над полето се носиш с цветята издухани, обезстъблени,
със стари надежди и с мъртви листа и любови все още —
като сън пребледняла, от старите дни изнурена.
(Шепоти ще пропълзяват сред мрака нарастващ…
вълна ще замре над горите.)
Нощта идва вече —
къса от нейните мокри гърди тази блуза плющяха
на дните, сълзиста по сънните хълми се свлече
върху зеления ужас коси да простре…
Любов към здрача… Любов към блестящото утро… Вечер…
ведри дървета… нетрепващи върхове…

Плах вятър и вехнещ смях отдалече…

4. ГОРДЕЛИВОТО САМОПОЖЕРТВОВАНИЕ

Атлантик Сити. Към края на деня Еймъри се разхождаше по дървения кей, неспирното блъскане на застигащите се вълни го успокояваше, полускръбният мирис на соления вятър изпълваше ноздрите му. Морето, помисли си, съхранява своята памет по-дълбоко от невярната земя. То сякаш още нашепва за викингските лодки, браздили водния свят под гарванокрили флагове, за британските дреднаути, тези сиви бастиони на цивилизацията, които в един черен юли блъвнаха парата си в мъглата на Северно море.

— Това пък ако не е Еймъри Блейн!

Еймъри погледна от кея към улицата долу. Там бе спряла ниска спортна кола и едно познато засмяно лице се подаде от прозореца на шофьора.

— Слизай при нас, зяпльо! — изкрещя Алек.