Този диалог гротескно се претопяваше в обичайното състояние на неговото съзнание — гротескна смесица от желания, тревоги, впечатления отвън и физически реакции.
Сто двайсет и седма улица — или Сто трийсет и седма… Двойката и тройката си приличат… впрочем не съвсем. Седалката е мокра… Дали дрехите попиват влагата на седалката, или седалката попива сухотата на дрехите?… Заседяването върху влажно място възпалява апендикса, така казваше майката на Фроги Паркър. Е, изкарал го е вече… Ще дам под съд параходната компания, говореше Биатрис, а четвъртината от акциите притежава чичо ми. Биатрис, дали бе попаднала в рая?… Едва ли. Той беше безсмъртието на Биатрис, а следователно и на любовните й увлечения с много починали мъже, които, естествено, нито веднъж не са помислили за него… Ако не възпален апендикс, то настинка сигурно. Какво? Сто и двайсета улица? Значи оная преди трябва да е била сто и дванайсета — едно, нула, две вместо едно, две, седем. Розалинд не е като Биатрис, Елинор е като Биатрис, само че е по-дива и умът й е по-остър. Апартаментите под наем са скъпи — вероятно сто и петдесет на месец, може би и двеста. В Минеаполис чичо плащаше само по сто на месец за цяла огромна къща. Въпрос: стълбището за горния етаж отляво ли беше или отдясно? Във всеки случай на № 12 то тръгваше право нагоре, а после извиваше наляво. Каква мръсна река — защо — не отиде до брега да я огледа дали наистина е мръсна — всички реки във Франция са кафяви или черни, така е и у нас на Юг. Двайсет и четири долара са равни на четиристотин и осемдесет понички. Може да преживее три месеца с тях и да спи по парковете. Къде ли е Джил сега? Джил Бейн, Фейн, Сейн… О, по дяволите!… Вратът се е схванал, проклето неудобно място. Никакво желание да преспи с Джил, какво толкова намери Алек в нея? По отношение на жените вкусът на Алек е недодялан. Неговият вкус — без грешка. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — стопроцентови американки. На Елинор й подхожда да подава топката в бейзбола, вероятно с лявата ръка, на Розалинд — да бъде нападател — безпогрешен удар, на Клара — може би защитник. Как ли изглежда сега трупът на Хъмбърд? Ако той самият не бе станал инструктор по бой с щикове, като нищо можеха да го пратят на фронта три месеца по-рано и сега да беше убит. Къде е тоя идиотски звънец…
Номерата на сградите на Ривърсайд Драйв смътно се провиждаха за части от секундата през дъждовната завеса на шуртящите дървета, но най-после погледът на Еймъри улови един от тях — Сто двайсет и седма улица. Слезе и безделно пое по виещ се надолу тротоар, който го изведе на реката, по- точно на дълъг пристан с безразборно парцелирани стоянки за малки плавателни съдове: моторници, канута, гребни лодки, платноходки. Тръгна по брега на север, прескочи ниска телена ограда и се озова сред голям разхвърлян док, свързан с пристанището. Корпусите на множество параходи в различни стадии на ремонт го заобикаляха отвсякъде. Замириса му на стърготини, на боя и на едва доловимия леко блудкав дъх на реката Хъдсън. През тегнещата мрачина към него приближи някакъв човек.
— Здрасти — каза Еймъри.
— Имаш ли пропуск?
— Не. Да не би да е частно владение?
— Това е Хъдсънският спортен яхт-клуб.
— Аа! Не знаех. Просто си почивам.
— Ами… — започна колебливо мъжът.
— Ако кажеш, веднага си тръгвам.
Мъжът изпусна няколко неопределени гърлени звука и отмина. Еймъри седна върху една преобърната лодка и замислено се наклони напред, докато брадичката се срещна о ръката му и се опря на нея.
— Нещастието прави от мен ужасно лош човек — промълви той.
В унилите часове
Под неспирното ръмене на дъжда Еймъри сломено погледна назад към реката на своя живот, към искрящо бистрите и течения и към мръсните й плитчини. На първо място страхът още го държеше в лапите си — вече не физическият страх, а страхът от хора и предразсъдъци, от немотия и еднообразие. И въпреки това дълбоко в огорченото си сърце той се питаше нима в края на краищата е по-лош от тоя или оня човек. Знаеше, че със софистика лесно може да стигне до извинението за собствената слабост, обусловена от обстоятелствата и средата, че неведнъж, когато се бе бунтувал срещу себе си заради своята самовлюбеност, нещо му бе нашепвало подкупващо: „Не. Гений!“ Това бе една от проявите на страха, този глас, нашепващ, че не може да е едновременно велик и добър, че гениалността е онова неповторимо съчетание от необясними прави проходи и кривини в съзнанието, което всяка дисциплина би изравнила до посредственост. Но може би по-силно от всеки отделен свой порок или недостатък Еймъри презираше собствената си личност — ненавиждаше себе си, защото знаеше, че утре и в хилядите дни нататък неудържимо ще се надува на някой комплимент и ще се цупи на неодобрителната дума като третокласен музикант или като първоразреден актьор. Срамуваше се от факта, че крайно честните и простодушия хора обикновено изпитват недоверие към него, че се е държал жестоко с онези, които бяха разтворили личностите си в неговата — няколко момичета и по някой приятел от студентските години, че е оказвал лоши влияния, че е увличал хора в духовни похождения, от които само той се бе измъквал здрав и читав.
В нощи като тази — а напоследък ги имаше много — той обикновено успяваше да се избави от унищожителното самодълбаене, като обръщаше мислите си към децата и безграничните възможности, заложени в децата — учеше се, превръщаше се целият в слух и тогава чуваше събуждането на сепнатото пеленаче в къщата отсреща, чийто тъничък хленч озвъняваше застоялата нощ. И мълниеносно побягваше от умозренията си в панически ужас да не би бездънното му отчаяние да навее мрак в мъничката детска душа. Потрепера. А ако стане тъй, че някой ден махалото се люшне в другата посока и той се превърне в онова страшно нещо, което плаши децата и припълзява в стаите им в тъмното, което влиза в болно общение с призраци, нашепващи зли тайни на безумците от черните материци на луната…
Бледа усмивка раздвижи устните на Еймъри,
„Прекалено погълнат си от себе си — чу нечий глас. А след това: — Отърси се и свърши една истинска работа…“
„Престани да се измъчваш…“
Представи си, че ще настъпи време, когато може би щеше да отговори: „Да, вероятно в младостта си съм бил егоцентричен, но скоро разбрах, че неумереното мислене за себе си развива болезненост.“
Изведнъж изпита непреодолимо желание сам да се прати по дяволите — не да свърши със себе си, както подобава на един джентълмен, а да изчезне сластно и безвъзвратно далеч от хорските очи. Представи си, че се е излегнал върху покрит с черги нар в мексиканска къщурка и прихванал цигара между тънките си артистични пръсти, слуша как китари отзвъняват печалните полутонове на прастара кастилска жална песен, а момиче с маслиново мургава кожа и с карминени устни гали косата му. Там може да изживее живота си като чуден молебен, избавен от доброто и злото и от небесните цербери, и от всеки бог (освен от другоземния мексикански бог — нехаен и пристрастен към източните благовония), избавен от успеха, надеждата и бедността в полета на онова дълго спускане в доволството, което в края на краищата свършва в изкуственото езеро на смъртта.
Има толкова много места на света, където човек може блажено да се разложи: Порт Саид, Шанхай, някои кътчета на Туркестан, Константинопол, Южните морета — всички земни краища на тъжни напеви и гъсти ухания, там, където въжделението може да е начин и израз на живота, където отсевките на нощното небе и залезите отразяват сякаш само настроения и страсти: цветът на устни и на макове.
Прочистването продължава
Едно време той подушваше злото безпогрешно, както конят предугажда нощем срутения мост, но създанието с невъзможните крака от стаята на Фийби се бе смалило до ефирното сияние около Джил. С инстинкта си долавяше смрадния лъх на бедността, но престана да разравя дълбоките пластове на злото, притулено в гордостта и сенсуализма.
