добре, при това за пет-шестчасов трудов ден, направо е смешно. А ако на туй отгоре е и профсъюзен член, не можеш си откупи от него и един ден честен труд.
— Сами сте си виновни — настоя Еймъри. — Вие никога не правите отстъпки, докато не ви ги изтръгнат със сила.
— Кои сме ние?
— Вашата класа, класата, към която и аз доскоро принадлежах. Онези, които по наследство или с упорство, или с пресметливост, или с нечестност са станали класата на парите.
— Да не би да си въобразявате, че ако оня работник там на пътя притежаваше парите, щеше по-охотно да се раздели с тях?
— Не, но какво общо има той с това, което казвам?
По-възрастният мъж се замисли.
— Добре, признавам, че няма. Но защо ми се струва, че все пак има!
— Всъщност — продължи Еймъри — той ще се държи още по-зле. Нисшите класи са по-ограничени, по- неприятни и като индивиди по-егоистични, а в края на краищата и по-тъпи. Но това няма нищо общо с нашия въпрос.
— Какъв точно е въпросът?
Тук се наложи Еймъри да замълчи, за да обмисли какъв е въпросът.
Еймъри изковава ново определение
— Когато умният и образован човек попадне в лапите на живота — започна бавно Еймъри, — с други думи, когато се ожени, в девет случая от десет отношението му към съществуващите обществени условия става консервативно. По свой начин той може да бъде всеотдаен, отзивчив, дори справедлив, но главната му работа е да обезпечава семейството си и да притежава. Жена му го пришпорва — от десет хиляди на година към двайсет хиляди, после още и още, каторга в оградено място без прозорци. Той е свършен! Животът го е спипал! Не можа да се измъкне! На този човек духът му е бракосъчетан.
Еймъри помълча и си помисли, че последната фраза никак не е лоша.
— Някои мъже — продължи той — успяват да се изплъзнат от хватката. Това са мъжете, чиито жени може би нямат социални амбиции, или онези, които може би са попаднали на едно-две изречения в някоя „опасна книга“ и са намерили в тях удовлетворение. Някои пък като мен може би са поели по пътя към каторгата, но са били повалени, преди да стигнат. Така или иначе, това са конгресмените, които не могат да бъдат подкупени, президентите, които не се занимават с политиканство, писателите, ораторите, учените, държавниците, които не са позволили да бъдат превърнати в брашнени чували от шепа жени и деца.
— Това ли е истинският радикал?
— Да — отвърна Еймъри. — В различни варианти, разбира се, като се почне от обезверените критици като Торнтън Ханкок. Та, искам да кажа, този духовно не-бракосъчетан човек не разполага с пряка власт, защото за нещастие мъжът, чийто дух е бракосъчетан, като вторична последица от гонитбата на пари, е успял да сложи ръка на големия вестник, на популярното списание, на влиятелния седмичник. И защо? Само за да може госпожа Вестник, госпожа Списание или госпожа Седмичник да има по-скъпа лимузина от онова семейство Нефт отсреща или от семейство Цимент зад ъгъла.
— Какво лошо има в това?
— Лошото е, че по този начин богатите стават блюстители на интелектуалното съзнание и съвсем естествено онзи, който притежава пари в дадена обществена система, няма да рискува щастието на собственото си семейство, като пусне във вестника си шумна пропаганда на друга система.
— И все пак тази пропаганда се появява — каза големият човек.
— Къде? В дискредитираната пиеса. В скапани седмични вестничета на евтина хартия.
— Няма да споря, продължавайте.
— Първият момент от моята теза е, че в резултат от стечението на няколко условия, главното между които е семейството, се очертават два вида умове. Единият приема човешката природа такава, каквато е, и използува нейната плахост, слабост и сила за свои цели. Противоположен на него е небракосъчетаният дух, който непрекъснато търси нови системи, способни да контролират и да противостоят на човешката природа. Неговата задача е по-трудна. Сложен е не животът, а борбата животът да бъде направляван и контролиран. Тази борба е негова. Той е частица от прогреса — а духовно бракосъчетаният не е.
Големият измъкна три тлъсти пури и ги предложи, наредени върху огромната му длан. Дребният взе едната, Еймъри поклати глава и посегна към цигарите си.
— Продължавайте — каза големият човек. — Отдавна исках да послушам някои от вашите хора.
Набиране на скорост
— Съвременният живот — поде Еймъри отново — вече се мени не от век на век, а от година на година, десет пъти по-бързо, откогато и да е — населението се удвоява, цивилизациите взаимно се проникват, икономическа обвързаност, расови проблеми, а ние се помайваме. Идеята ми е, че трябва да се движим много по-бързо.
Наблегна леко на последните думи и шофьорът несъзнателно повиши скорост. Еймъри и големият човек се разсмяха. Дребният също се усмихна, с малко закъснение.
— Всички деца — продължи Еймъри — трябва да имат равни шансове в началото. Ако бащата дари детето си с добра физика, а майката — с малко здрав разум в ранното му възпитание, това трябва да бъде неговото единствено наследство. Ако бащата не е в състояние да му завещае добра физика, а майката е пропиляла годините, отредени й да се подготвя за възпитанието на своето потомство в търчане по мъже, толкова по-зле за детето. То не трябва изкуствено да бъде подпирано с пари, да го пращат по тия отвратителни частни училища, да го прокарват през университети… Всички деца трябва да имат равни шансове в началото.
— Разбрах — каза големият човек, а цайсите му не изразяваха нито одобрение, нито несъгласие.
— След това бих предложил като опит държавната собственост над цялата промишленост.
— Това вече е опитвано и се провали.
— Не се е провалило, по-точно още не. Ако държавата бе собственик у нас, най-добрите аналитични и практични умове в управленческия апарат щяха да работят не само за себе си. Вместо Бърлсъновци щяхме да имаме Маккейци, в държавната хазна щяха да работят Моргановци, Хиловци щяха да направляват междущатската търговия. В нашия сенат щяха да заседават най-добрите юристи.
— Те няма да работят с пълна сила даром. Макаду…
— Не съм съгласен — възрази Еймъри, като поклати глава. — Парите не са единственият стимул, който извлича най-доброто от човека дори в Америка.
— Само преди малко вие твърдяхте точно това.
— Днес е така. Но ако частната собственост бъде ограничена със закон, най-добрите хора ще се надпреварват за единствената друга награда, която привлича човечеството — честта.
Големият човек издаде звук, който много приличаше на „ууу“.
— Това е най-глупавото нещо, което изрекохте дотук.
— Не е глупаво. Съвсем правдоподобно е. Ако някога сте учили в колеж, трябва да ви е направил впечатление фактът, че материално обезпечените студенти залягат над учението два пъти по-усилено заради някоя от безбройните дребни почести, отколкото другите, които сами се издържат.
— Хлапашка, детска игра! — присмя се противникът.
— Ни най-малко, по дяволите, освен ако всички не сме деца. Вие виждали ли сте някога напълно зрял човек, който се стреми да стане член на труднодостъпно общество, или новозабогатяло семейство, което се домогва до някой клуб? Те подскачат, щом чуят мечтаното име. Идеята, че за да накараш един човек да работи, трябва да държиш пред очите му злато, не е аксиома, тя ни е втълпена. Правили сме го толкова дълго време, че сме забравили, че съществува и друг начин. Ние сме създали такъв свят, в който тя е необходима. Но повярвайте ми — Еймъри ставаше все по-категоричен, — ако намерим десет души, застраховани както срещу богатството, така и срещу глада, и им предложим зелена лента за пет часа труд на ден, а синя — за десет часа на ден, девет от десетимата ще се надпреварват за синята лента.
