Не останаха мъдреци; не останаха герои; Бърн Холидей изчезна от погледа му, сякаш никога не бе съществувал; монсеньор бе мъртъв. Еймъри надрасна хиляди книги, хиляди лъжи; жадно бе поглъщал думите на хора, които си даваха вид, че знаят, а нищо не знаеха. Мистичните блянове на светците, които някога го изпълваха с благоговение в смълчания му нощен дом, сега необяснимо го отблъскваха. Вестителите като Байрон и Брук, предизвиквали живота от планински върхове, в края си се превръщаха в безделници и позьори, които в най-добрия случай бъркаха сянката на храбростта със същината на мъдростта. Величавото сгромолясване на неговите илюзии прие образа на старо като света шествие от пророци, философи, мъченици, светци, учени, донжуани, йезуити, пуритани, фаустовци, поети, пацифисти; като университетски възпитаници на събор в парадни мантии те се нижеха пред погледа му тъй, както някога техните мечти, личности и веруя на свой ред бяха озарявали е яркоцветни светлини душата му; всеки от тях се бе опитвал да прослави живота и колосалната значимост на човека; хвалил се бе, че със своите неустойчиви обобщения е издигнал мост между миналото и настоящето, а в края на краищата се бе подчинявал на мизансцена и театралната условност, защото в своя глад за вяра човек е готов да засити ума си с най-достъпната и най-удобна храна.
Жените, от които бе очаквал тъй много; чиято красота се бе надявал да превъплати във формите на изкуството, чиито непроницаеми инстинкти, удивително непоследователни и необясними, бе мечтал да увековечи в изживявания — просто се бяха оттеглили, за да се посветят на своето потомство. Изабел, Клара, Розалинд, Елинор — самата тяхна красота, привличаща ята мъже, им бе отнела шанса да го дарят с друго освен със сломено сърце и с някоя страница от объркани думи.
Еймъри си обясни изгубването на своята вяра в човешката помощ с няколко смели силогизма. Прие, че независимо от степента, в която тази викторианска война опустоши и покоси неговото поколение, то бе наследник на прогреса. Пренебрегна незначителните различия в изводите, защото — макар че някои от тях довеждаха до смъртта на милиони млади мъже — се поддаваха на обяснение (предполагайки, че Бърнард Шоу и Бернхарди50, Бонар Ло51 и Бетман-Холвег52 в края на краищата еднакво са наследници на прогреса дори само затова, че единодушно въстанаха срещу лова на вещици), пренебрегна и противопоставянето на изводите и подходи индивидуално към личностите, привидно израснали като водачи — тогава го отблъснаха несъответствията и противоречията във всяка от тях.
Ето напруимер Тортън Ханкок, уважаван от половината образовани люде в страната като авторитет по въпросите на живота, един човек, вярващ в кодекса, според който живееше, защото го бе изпитал в действителността; просветител на просветителите, съветник на президенти. И все пак Еймъри знаеше, че дълбоко в душата си този човек намираше опора в свещеник от друга религия.
Монсеньор, на когото се бе облягал самият кардинал, също бе изживял моменти на странни и ужасяващи колебания — необясними в една религия, която обясняваше дори неверието с формулировките на собствената си вяра; ако се съмняваш в съществуването на дявола, значи дяволът ти е внушил съмнение в съществуването си. Еймъри бе виждал с очите си как, за да се спаси от този ужас, монсеньор посещава домовете на безпросветни еснафи, как бясно поглъща евтини романчета, затъва в дребнавостта на всекидневието.
И този духовник, Еймъри ясно съзнаваше това, макар по-мъдър и по-чист, не бе съществено по- възрастен от него.
Еймъри бе останал сам — от малко оградено пространство той бе избягал в огромен лабиринт. Озовал се бе там, където е бил Гьоте, когато е започвал „Фауст“; там, където е бил Конрад, когато е създавал „Прищявката на Олмейър“53.
Еймъри си каза, че по силата на вродено ясномислие или на разочарование предимно две категории хора напускат ограденото пространство и се устремяват към лабиринта. Съществували са мъже като Уелс и Платон и те полусъзнателно са подхранвали една особена скрита правоверност, приемали са за себе си само онова, което е било приемливо за всички човеци — непоправими романтици, те, независимо от усилията, които са полагали, никога не са успявали да проникнат в лабиринта с абсолютната цялост на душите си; но от друга страна, е имало пионери-саблеборци, Самюъл Бътлър, Ренан, Волтер, които са напредвали по- бавно, а в някои случаи са стигали по-далеч, не в посоката на песимистичната умозрителна философия, а във всеотдайността си на вечното човешко усилие да се придаде положителна стойност на живота.
Еймъри сам се спря. За първи път в живота си той започна да се усъмнява силно във всички обобщения и афоризми. Бяха прекалено лесни, прекалено опасни за общественото съзнание. А обикновено в някаква подобна форма дълбоките идеи стигат до широкото съзнание след около трийсет години: Бенсън54 и Честъртън бяха популяризирали Юисманс и Нюман55; Шоу бе подсладил Ницше, Ибсен и Шопенхауер. Обикновеният човек научаваше за изводите на мъртвите гении от ловките парадокси и поучителните афоризми на някой посредник.
Животът беше дяволска неразбория… ръгби-мач, чийто рефер е отпратен, играчите до един са в засада, но всички настояват, че реферът е щял да бъде на негова страна…
Прогресът е лабиринт… хората се втурват сляпо в него, а после възбудено излизат и тръбят, че са го открили… невидимия крал — принципът на еволюцията… като пишат книги, започват войни… основават школи…
Дори да не бе егоцентричен, Еймъри би започнал всяко търсене от себе си. Той сам си беше най- добрият пример — ето го в дъжда, човешко същество с пол и гордост, възпряно от случая и от собствения си темперамент, от благото на любовта и бащинството, съхранено, за да даде своя дял в съграждането на живото съзнание на нацията.
Самовинящ се, самотен и обезверен, той застана пред входа на лабиринта.
Нова зора се сипна над реката, окъсняло такси изфуча по улицата, фаровете му още лъщяха като горящи очи на лице, побеляло от нощно пируване. Далеч, по реката проплака сирена.
Монсеньор
Еймъри все мислеше колко доволен би останал монсеньор от своето погребение. То бе великолепие на католичеството и обредността. Епископ О’Нийл отслужи тържествена меса и сам кардиналът даде последното опрощение. Присъстваха Тортън Ханкок, мисис Лорънс, британският и италианският посланик, пратеник на папата и множество приятели и духовници — но неумолими ножици бяха прерязали всички тези нишки, които монсеньор бе държал в ръцете си. За Еймъри бе непоносимо скръбно да го види легнал в ковчега със сключени ръце върху пурпурната одежда. Лицето му не бе променено и тъй като не бе очаквал смъртта, не изразяваше нито болка, нито страх. Беше скъпият стар приятел на Еймъри — негов и на другите присъстващи, защото църквата бе препълнена с втрещени втренчени лица и най-високопоставените сякаш бяха най-покрусени.
Като архангел кардиналът във филон и с митра поръси със светена вода. Гръмна органът. Хорът запя Requiem eternarm.
Всички тия хора скърбяха, защото в някаква степен бяха зависили приживе от монсеньор. Тяхната мъка бе нещо много повече от разчувстване по „дрезгавия му глас или олюляваща походка“, както е казал Уелс. Те намираха опора във вярата на монсеньор, в дарбата му да не пада духом, да вижда в религията и светлина, и сенки, да приема всяка светлина и сянка като лице на бога. Хората се чувстваха в безопасност, когато бе наблизо.
От опита на Еймъри да се пожертва се бе родила ясната представа за краха на неговите илюзии, а от погребението на монсеньор се роди романтичният елф, който щеше да влезе с него в лабиринта. Той откри нещо, което желаеше, което винаги бе желал и което винаги щеше да желае — не да буди възхищение, заради което се бе страхувал; не да буди любов, в което бе съумял да се убеди; а да бъде нужен на хората, да стане необходим. Спомни си какво чувство за сигурност му даваше Бърн.
Животът се разкри в един от своите удивителни взривове на лъчезарие и отведнъж и завинаги Еймъри отхвърли стария афоризъм, увъртял се вяло в ума му: „Твърде малко са нещата от значение, а нищо не е от голямо значение.“
Напротив, Еймъри изпита всеобхватно желание да вдъхва на хората чувство за сигурност.
