Големият човек с цайсите
В деня, в който Еймъри пое към Принстън пеш, небето бе безцветен свод, хладен и висок, избавен от дъждовната заплаха. Денят бе сивкав, най-безплътното от всички времена, ден за мечти, за далечни надежди и ясни прозрения. Ден, в какъвто се раждат чисти и абстрактна истини, пресъхващи на слънце, стопяващи се присмехулно на лунна светлина. Дърветата и облаците бяха изсечени с класическа строгост. Природата звънтеше в хармонично еднозвучие, метално като тръбен зов, бездиханно като Гръцката ваза.
Денят го потопи в тъй вглъбено настроение, че Еймъри причини не малко главоболия на неколцина шофьори, които трябваше рязко да набиват спирачки, за да не го прегазят. Тъй погълнат бе от мислите си, че дори не се изненада от странното явление — сърдечност на петдесет мили от Манхатън, — което се изрази в това, че една попътна кола спря до него и някакъв глас му извика. Той вдигна глава и видя разкошен автомобил, в който седяха двама мъже на средна възраст, единият — дребен и неуверен, очевидно паразитен израстък върху другия, който беше грамаден, внушителен и с цайси.
— Искате ли да ви откараме? — попита паразитният израстък, като мярна с крайчеца на окото внушителния мъж, сякаш да получи от него по навик очаквана мълчалива подкрепа.
— Как да не искам. Благодаря.
Шофьорът отвори вратата, Еймъри влезе и се разположи в средата на задната седалка. Любопитно огледа спътниците си. Главната особеност на големия човек, изглежда, беше безграничната му самоувереност, която изпъкваше на фона на неговото смъртно отегчение от всичко наоколо. Онази част от лицето му, която се очертаваше под цайсите, беше от физиономиите, наричани най-общо „силни“; гънки на достолепна пълнота се бяха образували под брадичката му; малко над тях се открояваше широка уста с тънки устни и грубоват модел на римски нос, a по-надолу раменете му се предаваха без съпротива на могъщата маса на гърдите и стомаха. Беше облечен безукорно и строго. Еймъри забеляза, че има навика да се заглежда точно в тила на шофьора, сякаш упорито, но безнадеждно размишлява над заплетен фризьорски проблем.
Дребният човек беше забележителен единствено с пълното си разтваряне в личността на другия. Беше от нисшия секретарски тип, който към своята четирийсетгодишнина отпечатва върху визитните си картички „Помощник на президента“ и без въздишка се отдава до края на живота си на позьорство, купено от втора ръка.
— Далече ли отивате? — попита дребният с безразлично любезен тон.
— Доста.
— И вървите пеш заради физическата форма?
— Не — лаконично отговори Еймъри, — вървя пеш, защото нямам пари за влак.
— Аа! — И след кратка пауза: — Работа ли търсите? Работа има колкото искате — продължи той доста сухо. — Това, дето го говорят за безработицата, са празни приказки. Западът например особено се нуждае от работна ръка. — Той подчерта „Западът“ с широк жест на ръката встрани. Еймъри кимна учтиво. — Имате ли някаква специалност?
Не, Еймъри нямаше специалност.
— Чиновник ли сте?
Не, Еймъри не е чиновник.
— С каквото и да се занимавате — продължи дребният мъж, сякаш се съгласяваше с нещо, което Еймъри бе казал, — сега е времето на големите възможности и на деловите перспективи. — Той хвърли отново бърз поглед към големия човек, както неволно адвокатът, въртящ на шиш някой свидетел, поглежда крадешком към съдебните заседатели.
Еймъри реши, че трябва да отговори нещо, и да го убиеха, не можа да измисли друго освен онова, което изтърси:
— Разбира се, искам да имам много пари…
Дребният се изсмя кисело, но добросъвестно.
— Днес всички искат това, но никой не иска да си го изработи.
— Съвсем естествено и здравословно желание. Почти всички нормални хора искат да са богати без особено усилие — освен магнатите от сериозни пиеси, които са готови „през всичко да минат“. А вас не ви ли привличат лесните пари?
— Разбира се, че не — възмути се секретарят.
— И — продължи Еймъри, без да му обръща внимание — тъй като сега съм много беден, обмислям да приема социализма като своя твърдина.
Двамата мъже любопитно го стрелнаха с очи.
— Тия бомбохвъргачи… — Дребният млъкна, защото от гръдния кош на големия мъж тежко се надигна:
— Ако бях помислил, че сте от бомбохвъргачите, щях да ви закарам право в затвора в Нюарк. Такова е мнението ми за социалистите.
Еймъри се засмя.
— Какъв сте вие? — попита големият мъж. — Салонен болшевик, идеалист? Трябва да призная, че не виждам голяма разлика между тях. Идеалистите само хайлазуват и пишат небивалици, за да мътят главите на бедните имигранти.
— Какво пък — отвърна му Еймъри, — ако да си идеалист, е безопасно и изгодно, бих опитал.
— Какво е затруднението ви? Изгубили сте си работата?
— Не съвсем, но… може и така да се каже.
— Какво работехте?
— Пишех текстове за рекламна агенция.
— В рекламата се печелят много пари.
Еймъри се усмихна сдържано:
— Добре, съгласен съм, може да се печелят пари. Талантът вече не гладува. Днес дори изкуството печели достатъчно, та да е сито. Творци рисуват кориците на вашите списания, творци пишат вашите рекламни текстове, творци композират рагтайм за вашите театри. С голямото комерсиализиране на печатната дейност вие сте осигурили безвредно прилично занимание на всеки гений, който би могъл да си издълбае ниша в пантеона на човечеството. Но пазете се от оня творец, който е и интелектуалец. Творецът, който не може да бъде подравнен — оня, който е като Русо, Толстой, Самюъл Бътлър, Еймъри Блейн…
— Този пък кой е? — попита подозрително дребният.
— Как да ви кажа — отвърна Еймъри, — той е… интелектуалец, не много известен в момента.
Дребният пусна своя добросъвестен смях и изведнъж замлъкна под унищожителния поглед на Еймъри.
— На какво се смеете?
— Ох, тия интелектуалци…
— Знаете ли какво означава тази дума?
Очичките на дребния неспокойно трепнаха.
— Обикновено означава…
— Винаги означава умен и високообразован — прекъсна го Еймъри. — Означава човек, който борави с активно познание за опита на човечеството. — Еймъри си позволи да бъде крайно груб. Обърна се към големия човек. — Този младеж — посочи с пръст секретаря и наблегна на последната дума с тон, сякаш произнесе „пиколо“, като, естествено, нямаше предвид възрастта му — страда от повсеместната размътена представа за съдържанието на най-общоизвестни думи.
— Вие се обявявате против контрола на капитала над словопечатането? — попита го големият и впери в него цайсите си.
— Да, и отказвам да им подарявам умствения си труд. В мен се изгради впечатлението, че същността на бизнеса, в който попаднах, се състои в изстискването и обидно ниското заплащане на чета тъпаци, които го търпят.
— Хайде сега — възрази големият мъж, — не можете да отречете, че който работи, е платен много
