Инстинктът за състезаването чака само да му бъде предоставен символ. Ако символът е размерът на къщата, хората ще се скъсат от работа за него. Ако е само синя лента, аз, дявол да го вземе, съм почти убеден, че ще се трепят не по-малко. В други времена са го правили.

— Не съм съгласен с вас.

— Зная — промълви Еймъри и тъжно кимна. — Но вече не е и важно. Мисля, че в недалечно бъдеще тези хора ще се появят и ще си вземат каквото им е нужно.

Дребният човек свирепо изсъска:

— Картечници!

— Вие сте ги учили как да ги използуват.

Големият човек поклати глава.

— В тази страна има достатъчно собственици, за да не се допусне подобно нещо.

Еймъри съжали, че не знае съотношението между притежателите и непритежателите на имущество. Реши да промени темата.

Но големият човек бе вече предизвикан.

— Започнете ли да говорите за „вземане“, стъпвате на опасен терен.

— А как да го получат, ако не си го вземат? Години наред хората са били баламосвани с обещания. Социализмът може и да не е крачка напред, но заплахата от червеното знаме определено задейства всички реформи. За да привлечеш вниманието, трябва да си по-креслив.

— Предполагам, че вашият пример за благотворно насилие е Русия?

— Прав сте — призна Еймъри. — Разбира се, и там има увлечения, както е било по време на Френската революция, но не се съмнявам, че това е един наистина велик експеримент и напълно си струва да се направи.

— Изобщо ли не вярвате в умереността?

— Вие не желаете да слушате умерените, пък е и много късно вече. Истина е, че широката маса е извършила едно от ония сепващи и поразителни неща, които се случват веднъж на сто години. Възприела е една идея.

— И каква е тя?

— Че колкото и да са различни умовете и способностите на хората, стомасите им в общи линии са едни и същи.

Дребният човек си получава своето

— Ако съберем всички пари на тоя свят — произнесе дребничкият дълбокомислено — и ги поделим на рав…

— О, не дрънкайте! — енергично го прекъсна Еймъри и без да обръща внимание на възмутения му поглед, продължи мисълта си: — Човешкият стомах…

Но големият нетърпеливо го пресече:

— Аз ви слушам внимателно, сам виждате — каза той, — но ще ви помоля да избягвате темата за стомасите. Моят от сутринта ми играе номера. Иначе не съм съгласен дори с половината от това, което казахте. В основата на всички ваши разсъждения е държавната собственост, но държавният апарат е истински разбунен кошер на корупцията. Хората няма да се разработят заради сини ленти, това са просто глупости.

Когато свърши, дребничкият заговори с непоколебимо тръсване на главата, сякаш решен този път да каже думата си на всяка цена.

— Има неща, които са заложени в човешката природа — изтъкна мъдро той като дървен философ, — които винаги са съществували, винаги ще съществуват и никога няма да се променят.

Еймъри погледна безпомощно от дребния към големия човек.

— Чуйте го само! Как да не се отчаеш от прогреса! Чуйте го само! Та аз мога ей тъй, на един дъх, да изброя поне сто природни явления, изменени от човешката воля — стотици човешки инстинкти, които цивилизацията е изтръгнала от корен или потиска от сума време. Това, което току-що изрече този човек, е било хилядолетия наред последната крепост на овчите глави от целия свят. То отрича усилията на всички учени, държавници, моралисти, реформатори, лекари и философи, посвещавали живота си в служба на човечеството. То е безогледно признаване на всичка достойно в човешката природа. Всеки гражданин, навършил двайсет и пет години, който хладнокръвно направи подобна изявление, трябва да бъде лишен от право на глас.

С лице, поаленяло от ярост, дребния притисна гръб дълбоко в облегалката. Еймъри продължи, като се обръщаше само към големия човек.

— Изникне ли какъвто и да е въпрос, в полуграмотните мухлясали мозъци като на вашия приятел тук, които си мислят, че мислят, веднага откривате обичайната за главите им страхотна каша. Веднъж негодуват срещу „бруталността и безчовечието на прусаците“, a веднага след това заявяват: „Трябва да изтребим до крак целия германски народ.“ Винаги смятат, че „положението в момента е доста лошо“, но „нямат никаква вяра на тия идеалисти“. Днес Уилсън за тях е „просто мечтател, откъснат от действителността“, след година го ругаят, задето е превърнал мечтите си в действителност. Те не са способни на ясно логическо отношение към нито един въпрос, а само на тъпа упорита съпротива към всяка промяна. Смятат, че трудът на необразованите хора не трябва да се заплаща високо, а не могат да видят, че ако не плащат добре на необразованите хора, децата им също ще останат без образование и ще се въртим навеки в омагьосания кръг. Това е тя — великата среднобуржоазна класа!

Широко ухилен, големият човек се наведе към лицето на дребния.

— Яко те притиснаха, Гарвин. Как го понасяш?

Дребният направи усилие да се усмихне и да си даде вид, сякаш всички тия думи са пълна нелепост, недостойна да й се обръща внимание. Но Еймъри не беше свършил.

— Теорията, че народът е годен сам да се управлява, се опира на такива индивиди. Ако е възможно той да бъде научен да разсъждава ясно, сбито и логично, да се отърси от навика си да се крие зад баналности, предразсъдъци и сантименталности, тогава аз съм войнстващ социалист. Ако не е възможно — тогава мисля, че е без значение какво ще стане с човека и с неговото общество сега и когато и да е.

— Интересно и забавно ми е да ви слушам — каза големият човек. — Толкова сте млад.

— Което може да означава само, че съвременният опит още не ме е развратил, нито ме е сплашил. Аз съм овладял най-ценния опит, опита на нацията, защото, въпреки че съм учил в университет, съм успял да натрупам добро образование.

— Красноречив сте, но повърхностно убедителен.

— Не всичко е безсмислие! — страстно възкликна Еймъри. — Днес за първи път в живота си защитавам социализма. Не знам за друг универсален лек. Да, неспокоен съм. Цялото мое поколение е неспокойно. До дъно ми е опротивяла системата, в която най-богатият мъж слага ръце на най-красивото момиче, ако го поиска, в която един творец без лични доходи трябва да продава таланта си на фабрикант на копчета. Дори да бях без капчица талант, пак нямаше да се задоволя да работя десет години, обречен или на безбрачие, или на потайни наслади, за да може синът на някой си да има собствена кола.

— Но ако не сте сигурен…

— Това няма никакво значение — извика Еймъри. — Положението ми не може да бъде по-лошо. А една обществена революция би могла да ме изтласка на върха. Разбира се, себелюбив съм. Но живея с чувството, че в твърде много износени системи съм като риба на сухо. От целия ми випуск в университета аз като че ли съм един от двайсетината студенти, които извлякоха прилично образование. А в отбора по ръгби приемаха всеки тъпоумен зубрач, само не и мен, нямах право, защото някакъв склерозирал глупак бе постановил, че всички трябва да владеем коничните сечения. Ненавиждах армията. Ненавиждах бизнеса. Влюбен съм във всяка промяна и съм убил в себе си съвестта…

— Значи ще вървите и ще проповядвате, че трябва да се движим по-бързо.

— Това поне е безспорно — не се предаваше Еймъри. — Реформите няма да настигнат нуждите на цивилизацията, докато сами не ги подгоним. Политиката на самотека е като да глезиш дете, уверявайки го, че в края на краищата то ще стане порядъчен човек. То ще стане — но ако го принудиш.

— Но вие сам не вярвате във всички тия социалистически бръщолевици, които наговорихте.

Вы читаете Отсам рая
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату