— Не знам. До разговора с вас не се бях замислял сериозно. В половината от нещата, които казах, не съм сигурен.
— Озадачавате ме — каза големият човек, — но всички сякаш сте такива. Чувал съм, че независимо от всички свои доктрини Бърнард Шоу бил най-взискателният драматург по отношение на хонорарите си. До последния фардинг.
— Всъщност — каза Еймъри — аз просто установявам, че в мен говори търсещият ум на едно неспокойно поколение и ми дава всички основания да посветя ума и перото си на радикалите. Дори ако дълбоко в себе се мисля, че сме само слепи атоми в свят, ограничен до размаха на едно махало, аз и подобните на мен ще се борим срещу закостенелостта, ще се опитаме поне да заменим старото лицемерие с ново. В различни моменти от живота си съм мислил, че го разбирам правилно, но вярата е нещо трудно. В едно поне съм сигурен. Ако животът не е търсене на светия Граал, може да бъде страхотно забавна игра.
Известно време никой не проговори, после големият човек попита:
— В кой университет сте учили?
— В Принстън.
Големият изведнъж, се оживи. Изразът на цайсите му едва доловимо се промени.
— И аз изпратих сина си да учи в Принстън.
— Така ли?
— Може да сте се познавали. Казваше се Джеси Ферънби. Загина във Франция миналата година.
— Познавах го много добре. Всъщност беше един от най-близките ми приятели.
— Той беше… ъъ… много добро момче. Бяхме много привързани един към друг.
Еймъри започна да долавя сходство между бащата и загиналия син и си помисли, че през цялото време е изпитвал чувство за нещо далечно познато. Джеси Ферънби, приятелят от университета, извоювал короната, към която Еймъри се бе домогвал. Колко отдавна бе това!… Какви деца бяха тогава и как не жалеха сили за сините ленти…
Колата забави пред входа на огромно имение, опасано с гъст плет и висока желязна ограда.
— Защо не се отбиете да обядваме?
Еймъри поклати глава.
— Благодаря, мистър Ферънби, но трябва да продължавам.
Големият човек му подаде ръка. Еймъри прекрасно виждаше, че това, дето бе познавал Джеси, далеч натежаваше над неодобрението, което бе събудил с мненията си. Как въздействат призраците върху хората! Дора дребният човек поиска да му стисне ръката.
— Довиждане! — извика мистър Ферънби, докато колата завиваше и влизаше в алеята. — На вас желая успех, на теориите ви — неуспех.
— Благодаря, подобно, сър — извика Еймъри, усмихна се и махна с ръка.
„Далече от камината, далече от уютната стая“
На осем часа път пеша от Принстън Еймъри седна на банкета и се загледа в стегнатата от студа земя. Природата в по-грубия си вид, когато, взреш ли се отблизо, виждаш цветя, наядени от пеперуди, и мравки, неуморно пъплещи в тревата, носи винаги разочарование; природата, представена от небеса, води и далечни хоризонти, е много по-привлекателна. Мразът и предвещанието на зимата сега го изпълваха с вълнение, насочваха мислите му към дивата схватка между отборите на „Сейнт Риджисис“ с „Гротън“ отпреди памтивека, отпреди седем години — и към оня есенен ден във Франция преди дванайсет месеца, когато, залегнал с взвода си във високата трева, чакаше да затрака картечницата. Видя двете картини едновременно, и двете разпалваха в него някакъв първичен възторг — две игри, които бе играл, различни по тръпчивост, свързани по някакъв особен начин, отделящи се от Розалинд и от темата за лабиринта, до който в крайна сметка бе сведен животът му.
„Самолюбие съм — помисли той. — И тази моя черта не се променя, когато «видя човешко страдание», «изгубя родителите си» или «помагам на хората». Това самолюбие не е просто част от мен, то е най-живото в мен. И не като го избягвам, а като преминавам отвъд него, мога да постигна увереност и равновесие в моя живот. Няма безкористна добродетел, на която да не съм способен. Мога да се жертвам, да бъда великодушен, да помагам на ближния си, да търпя заради него, да дам живота си за приятеля — защото всички тия неща може да се окажат най-добрият начин на моята самоизява. Но в мен няма нито капка от сока на обикновената човешка добрина.“
Проблемът за злото кристализира у Еймъри в проблема за секса. Той започна да отъждествява злото с фалическия култ у Брук и в ранното творчество на Уелс. Неразривно свързана със злото се оказа красотата — красотата, вълнение, чиито балове все още се покачваха — древна нощна мелодия в мекия глас на Елинор, каскада от мощни водопади, пресичаща живота, полуритми, полумрак. Но Еймъри не бе забравил, че всеки път, когато жадно се бе устремявал към нея, тя му се бе изсмивала с изкривеното лице на злото. Красотата на голямото изкуство, красотата на радостта и преди всичко красотата на жените.
В крайна сметка тя имаше твърде много общо с разпуснатостта и угаждането. Слабостта често е красива, слабостта никога не е добра. И в тази нова самота, на която той се врече заради онова величие на духа, което може би щеше да постигне, красотата не трябваше да бъде господар, иначе, сама по себе си хармонична, тя щеше да внесе дисонанс.
В известен смисъл постепенният му отказ от красотата представляваше втората стъпка след окончателното рухване на неговите илюзии. Той почувства, че оставя зад гърба си своя шанс да стане определен тип творец. Много по-важно му изглеждаше сега да бъде определен вид човек.
Мисълта му направи внезапен остър завой и той се хвана, че размишлява за католическата църква. В него укрепна идеята, че на хората, които се нуждаят от ортодоксалната религия, не им достига нещо съществено важно, за Еймъри религията бе преди всичко римокатоличество. Напълно възможно беше то също да е празен ритуал, но очевидно бе единствената приемлива унаследена крепост срещу падението на нравствеността. Докато масата не бъде възпитана в нравствени ценности, някой трябва да повелява: „Не смей!“ И все пак да я приеме в този момент, бе все още невъзможно. Трябваше му време и избавление от външния натиск. Искаше да запази мирозданието без орнаменти, да осъзнае до дъно посоката и движещата мощ на това ново начало.
Следобедът замря от целителната добрина на три часа към златното великолепие на четири. А той продължи да върви през тръпнещата болка на залеза, в който и облаците сякаш кървяха, докато на здрачаване стигна до едно гробище. Тъмен сънен дъх на цветя прииждаше оттам, в небето — призракът на нова луна, а наоколо — стаени сенки. В него припламна внезапно желание да отвори вратата на ръждясал купол вграден в склона на един хълм; купол, умит от дъжда и покрит с късно разцъфнали разплакали воднистосини цветчета, поникнали може би от нечии мъртви очи, лепкави при докосване, зловонни на мирис.
Еймъри поиска да осезае „Уилям Дейфийлд, 1864“.
Запита се защо пред гроба хората си мислят, че всуе е животът. Ето той не вижда нищо безнадеждно в това, че е живял на този свят. Всички тия порутени колони, сплетени ръце, гълъби и ангели говорят за романтично минало. Представи си как душата му ще се възрадва, ако след сто години неколцина млади люде погадаят дали очите му са били кафяви или сини, и страстно се надяваше, че неговият гроб ще им изглежда много, много прежен. Странно му се стори, че от редицата на падналите в Гражданската война два-три гроба извикаха в него мисли за мъртва любов и мъртви възлюбени, макар че с нищичко не се отличаваха от другите, дори по жълтеникавия мъх.
Дълго след полунощ пред очите му се очертаха кулите и шпиловете на Принстън с тук-там късни горящи светлини — и изведнъж в прозрачния мрак екнаха камбани. Като в безбрежен сън звънът не спираше. Духът на миналото виснеше над новото поколение, избраната младеж на объркания, неопомнил се свят, все още романтично подхранван с грешките и полузабравените мечти на мъртви държавници и поети. Ето го новото поколение, което ден след ден, нощ след нощ като в полусън оглася стари призиви, учи се на стари вери; обречено рано или късно да навлезе в сивата мръсна бъркотия, за да се впусне подир любовта и честолюбието; едно ново поколение, обсебено много по-силно от предишното от страха пред бедността и от
