едновременно добиха очертания в мислите на Еймъри. Всичко, което след това премина през съзнанието му, отне не повече от десет секунди по часовник.
Едната истина бе осенението, че всяка саможертва е безучастна — в смисъл, че онова, което наричаме любов и омраза, възнаграждение и наказание, не са по-необходими за принасянето й от датата в месеца. В паметта му пробяга с мълниеносна бързина историята на едно самопожертвувание, за което бе научил в университета: някакъв студент преписал на изпит; приятелят му по стая, в порив на привързаност, поел цялата вина върху себе си; под натиска на преживения позор цялото бъдеще на невинния сякаш притъмняло от разкаяние и поражение, а неблагодарността на действителния виновник препълнила чашата. Самопожертвувалият се сложил край на живота си — години по-късно фактите излезли наяве. Навремето тази история бе озадачила Еймъри и дълго не му бе давала покой. Сега истината му просветна: саможертвата не откупва свобода. Тя е като висока изборна длъжност, като унаследена власт — за някои хора в някои моменти тя е жизнено необходим разкош, носещ не залог, а отговорност, не увереност, а отчаян риск. Движещата сила на този акт може да доведе до гибел — самото преброждане на емоционалната вълна, която го е породила, може завинаги да захвърли апостола си на стръмния гол остров на безнадеждността.
…Еймъри прозря също, че сетне Алек скрито ще го ненавижда, задето щеше да направи толкова много за него…
…Всичко това се разкри пред взора му като върху ненадейно разгърнат свитък, докато недалеч от него го наблюдаваха онези две притаени и слухтящи сили: ефирното като лунен лъч сияние, обгръщащо момичето, и онова познато нещо до прозореца.
Самопожертвуванието е надменно и безучастно по природа. Во веки веков самопожертвуванието трябва да се върши горделиво.
Недейте плака за мене, но плачете за себе си и за чадата си.49
Ето, помисли си Еймъри, в какъв дух бог би разговарял с мен.
Той усети прилив на внезапна радост и като филмов образ сиянието над леглото се стопи. Подвижната сянка до прозореца — това бе най-ближното наименование, което съумя да му даде — се задържа още миг, а после вятърът сякаш я поде и с едно вдишване си я прибра от стаята. Той стисна юмруци в стремително ликуващо вълнение… Десетте секунди отлетяха…
— Прави каквото ти казвам, Алек, прави каквото ти казвам. Разбираш ли ме?
Алек го погледна тъпо, лицето му — жив образ на страданието.
— Ти имаш семейство — продължи бавно Еймъри. — Ти имаш семейство и за теб е важно да се измъкнеш чист от тази история. Чуваш ли ме? — Повтори ясно още един път: — Чуваш ли ме?
— Чувам те.
Гласът прозвуча странно напрегнат, погледът му не се откъсваше от очите на Еймъри.
— Алек, сега лягаш тук, в моето легло. Ако някой влезе, преструваш се на пиян. Прави каквото ти казвам — иначе сигурно ще те убия.
Още миг се гледаха в очите. После Еймъри отиде бързо до шкафа, взе оттам портфейла си и властно даде знак на момичето да го последва. Счуха му се думи от посоката на Алек, като че ли долови „изправителен лагер“, после двамата с Джил се озоваха в банята, а вратата зад тях се заключи.
— Ти си тук с мен — предупреди я строго той. — Била си с мен цяла вечер.
Тя кимна и изхлипа.
След секунда той отвори широко вратата на другата стая и вътре влязоха трима мъже. Моментално електрическа светлина заля цялата стая и Еймъри примигва.
— Опасна игричка сте започнали, млади момко!
Еймъри се изсмя.
— Е?
Водачът на триото даде заповеднически знак на плещестия мъж в кариран костюм.
— Действай, Олсън.
— Разбрано, мистър О’Мей — отговори Олсън и кимна.
Водачът и другият любопитно огледаха плячката си, след което се оттеглиха, сърдито хлопвайки вратата. Плещестият презрително измери Еймъри.
— Вие не сте ли чували за закона, на Ман? Да доведете нея — посочи момичето с дебелия си пръст — тук, в този хотел, а отгоре на това с кола с нюйоркска регистрация!
Поклати глава, давайки да се разбере, че е имал желание да влезе в положението на Еймъри, но че сега вече се отказва.
— Какво искате от нас? — раздразнено попита Еймъри.
— Облечете се бързо и кажете на вашата приятелка да не вдига такава олелия. — Джил шумно хлипаше върху леглото, но при тези думи кисело утихна и като събра дрехите си, се оттегли в банята. Докато нахлузваше панталоните на Алек, Еймъри отбеляза с удоволствие, че приема положението като комична случка. От обидената добродетелност на този плещест мъж го избиваше на смях.
— Има ли още някой тук? — попита Олсън, придавайки си вид на опитен копой.
— Приятелят ми, той запази стаите — небрежно съобщи Еймъри. — Пиян е като труп. Хърка от шест часа.
— Ще ида да му хвърля едно око.
— А как разбрахте за нас? — полюбопитства Еймъри.
— Нощният дежурен ви е видял на стълбите с тази жена.
Еймъри кимна. Джил излезе от банята напълно, макар и не съвсем изрядно облечена.
— Така — започна Олсън, като извади отнякъде бележник, — искам да ми кажете истинските си имена, да не чувам разни глупости като „Джон Смит“ или „Мери Браун“.
— Вижте какво — спокойно го прекъсна Еймъри. — Спестете си заплашителния тон. Голяма работа, че сте ни спипали.
Олсън го стрелна свирепо.
— Името! — сряза го той.
Еймъри каза името си и даде своя нюйоркски адрес.
— А дамата?
— Мис Джил…
— Я не ми излизайте с детски номера — възмути се Олсън. — Как се казвате? Сара Мърфи? Мини Джексън?
— Ох, господи! — изхлипа момичето и скри разплакано лице в шепите си. — Само майка ми да не научи. Само майка ми да не научи!
— Хайде, нямам време да ви чакам!
— Я се дръж прилично! — кресна Еймъри на Олсън.
Кратко-мълчание.
— Стела Робинс — заекна най-накрая тя. — До поискване, Ръгуей, Ню Хампшир.
Олсън захлупи бележника си и ги загледа дълбокомислено.
— Според правилника хотелът може да предаде тези сведения на полицията и не ви мърда изправителният лагер, задето сте докарали момичето от един щат в друг с безнравствена цел. — Той замълча, за да даде възможност върховната власт на думите му да проникне дълбоко в тях. — Но хотелската управа ще покаже снизходителност към вас.
— Хотелската управа не иска да попадне в пресата — свирепо се намеси Джил. — Ще покажат снизходителност! Ние да не пасем трева!
Огромна лекота изпълни Еймъри. Той разбра, че е извън всякаква опасност, и едва тогава осъзна цялата тежест на злощастието, което можеше да си навлече.
— Както и да е — продължи Олсън, — установили сме между хотелите един вид взаимопомощ. Напоследък безобразия като вашето много зачестиха и сме се споразумели с вестниците такива случаи да пускат нещо като малка безплатна реклама. Името на хотела не се споменава, а само ред-два за това, че
