ледени острия да се забиват през сърцето му чак до гърба. В нощта, когато отяздиха до върха на хълма и видяха студената луна да препуска през облаците, той невъзвратимо изгуби още една част от себе си, а когато я изгуби, изгуби и способността си да жали за нея. Може да се каже, че с Елинор злото за последен път припълзя до Еймъри под маската на красотата. Елинор бе последното неземно тайнство, което диво го омая и пръсна душата му на отломки.

С нея въображението му вилнееше и тъкмо затова се изкачиха на най-високия хълм и гледаха как злата луна върлува над тях, защото знаеха, че виждат един в друг дявола. Елинор! Присъни ли се тя на Еймъри? След като отмина всичко, техните призраци продължиха играта си, но вдън душа и двамата се надяваха, че повече няма да се срещнат. Дали го претегляше безмерната тъга в очите й или собственото му отражение във великолепната яснота на ума й? Друго преживяване като това с Еймъри тя няма да изпита в живота си и ако прочете тези редове, ще каже: „И Еймъри не ще изпита друго преживяване като това с мен.“

Но няма да въздъхне, както и той няма да въздъхне.

Веднъж Елинор се опита да изрази духа на случилото се върху хартия:

И вехненето на нещата ще се забравя… като нас… Мечтите със снега се стапят… Сънят създава този час: денят, от радост озарен, реален, но и наш си — личен, щом пак се срещнем — ще е ден най-безразличен. Сълза от нас не ще изплува за светлината,         нито жал за спомена, че те целувах — ни в тишината оживял ще може призрак стар да скита,         да движи тъмното море… Сред пяна образите скрити         не ще съзрем.

Скараха се страшно, защото Еймъри твърдеше, че „море“ и „съзрем“ не могат да се използуват като рима. А после Елинор измисли част от друго стихотворение, за което не можа да намери начало:

…Прехожда мъдростта… а дните влачат вълни от нова мъдрост… Възрастта ни е на път към старата — напразно плачем: няма познание.

Елинор буйно ненавиждаше Мериланд. Тя принадлежеше към най-старото от старите семейства в околията Рамили и живееше с дядо си в грамадна мрачна къща. Родена бе и бе отраснала във Франция… Но аз сякаш ме започвам както трябва. И ще опитам друго начало.

Както обикновено, Еймъри се отегчаваше на село. Излизаше на дълги разходки сам — бродеше покрай царевични ниви, декламираше на глас „Улалюм“ и при-ветстваше Едгар По за пропиването му до смърт сред усмихнатото благополучие. Един следобед се зашля няколко мили навътре по непознат път, после се подведе по лошия съвет на някаква негърка, свърна през една гора… и окончателно се загуби. Тъкмо тогава прелитаща буря реши да се изсипе, за огромна негова досада небето почерня като смола и през дърветата, ненадейно преобразени в стаени привидения, заплющя дъжд. От далечината се затъркаля гръм, злокобно изтрещя в дефилето и се разпиля в заглъхващи откоси през гората. Той се препъваше като ослепял напред, душеше за излаз, докато накрая през мрежата от преплетени клонаци зърна процеп сред дърветата, където нескончаемите мълнии осветяваха открито пространство. Прибяга до окрайнината на гората и се подвоуми дали да прекоси полето, за да подири подслон в къщата, белязана от светещата точица в дъното му. Беше само пет и половина, но той виждаше едва на десет крачки пред себе си, освен когато светкавиците оголваха всичко наоколо в ярки и страшни очертания.

Внезапно странни звуци достигнаха слуха му. Песен на нисък дрезгав глас, момичешки глас, и който и да пееше, намираше се някъде съвсем наблизо. Година по-рано той навярно би се разсмял или би се разтреперал, но в неспокойствието на насъщния момент само спря и се заслуша, като остави думите да проникват в съзнанието му:

Виола със стон под гол небосклон през октомври ридае и вяла печал невидим кинжал в гръдта е.

Нова мълния раздра небето, но пеенето продължи без трепване в гласа. Очевидно момичето бе някъде в полето и гласът като че ли неясно долиташе от купата сено на двайсетина крачки пред него.

После замлъкна. Замлъкна и отново подхвана странното песнопение, което се възнасяше нагоре, потрепваше във въздуха и падаше, преляло се с дъжда:

И блед, като в сън чул тежкия звън на часовника в здрача, за всичко сега си спомням с тъга и плача…46

— Кой е тоя дявол в околията Рамили — възнегодува Еймъри, — дето му е скимнало да изпълнява Верлен по собствена мелодия на една прогизнала купа сено?

— Има ли някой? — обади се гласът, неразтревожен ни най-малко — Кой си ти? Манфред, свети Христофор или кралица Виктория?

— Аз съм Дон Жуан! — импулсивно изкрещя Еймъри, надвиквайки бученето на дъжда и вятъра.

От купата сено прозвуча възторжен писък.

— Зная кой си — ти си русокосото момче, което обича „Улалюм“, познах те по гласа.

— Как да се кача? — извика той от подножието на купата сено, където, мокър до кости, вече бе се

Вы читаете Отсам рая
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату