Еймъри се превиваше от смях.
— Печелиш железен медал. За наглостта на последните два стиха те каня на обед.
Еймъри не беше изцяло съгласен с унищожителното обругаване, на което Том подлагаше американските писатели и поети. Допадаха му и Вейчъл Линдси44, и Бут Таркингтън и се възхищаваше от добросъвестното, макар и колебливо художествено майсторство иа Едгар Ли Мастърс.
— Това, което не мога да понасям, е идиотското лигавене от рода на: „Аз съм бог — аз съм човек — яздя ветровете — виждам през мъглите — аз съм сетивото на живота.“
— Отвратително!
— И ми се иска американските прозаици да се откажат от опитите си да представят бизнеса в романтична светлина. На никого не му се четат подобни работи, освен ако бизнесът не е престъпен. Ако тази тема беше интересна, хората щяха да си купуват биографията на Джеймс Дж. Хил45, а не тия безкрайни канцеларски трагедии, дето все опяват за пораженията от дима.
— И тъгата! — вклини се Том. — Още един любим мотив, макар че, трябва да призная, монопола за него държат руснаците. Нашият специалитет са историите за момиченца, които си чупят гръбнаците, а после ги осиновяват навъсени еснафи, защото усмивките не слизали от лицата на момиченцата. Човек просто да си помисли че сме нация от жизнерадостни инвалиди и че обичайната кончина на руския селянин е самоубийството…
— Шест часът е — каза Еймъри, като погледна часовника си. — Гощавам те с богата изискана вечеря за твоите ранни избрани издания.
Поглед назад
Юли изнемогва с последната си жарка седмица и в нов пристъп на неспокойствие Еймъри осъзна, че са изминали едва пет месеца от запознанството му с Розалинд. А за него беше вече трудно да си представи онова момче с волно сърце, което бе слязло от военния транспорт, страстно жадно да се хвърли в авантюрата на живота. Една нощ, когато през прозорците на неговата стая прииждаше тегнещ обезсилващ зной, той се бори няколко часа в напразни усилия да увековечи сладката болка на ония дни.
Улиците на февруари, обветрени от тази нощ, довяват непонятни раздробени групи влага, трупат по измити тротоари мокър сняг — петната греят под фенерите подобно златна грес, излята от божествена машина там в часа на топенето и звездите.
Странни групи влага — в тях трептят очи на множество хора, в тях гъмжи живот, породен в полусън… О, аз бях млад тогава, аз веднага можех да се върна пак при теб, най-съвършена, най-красива, и да вкусвам сладки, нови незапомнени мечти от твоите устни.
…Звън преряза среднощния въздух — тишината бе вече мъртва, а звукът все още нероден — Животът като лед бе разложен! — един кристален тон, и ти изгряваш лъчезарна, бледа… и се пуква пролетта. (Висулки се смаляват по капчуците и променен градът замира.)
Мислите ни над стрехите бяха заскрежената мъгла, целуваха се двата наши призрака високо над слепени жици — ехо от злокобен смях отекна, отшумя — остана само празната въздишка по младежките желания; тъга и разкаяние остана от любимите неща, остана люспата, огромна и отронена от любовта.
Краят на още нещо
В средата на август пристигна писмо от монсеньор Дарси, пред очите на когото очевидно бе изникнал адресът на Еймъри.
Скъпо мое момче,
Твоето последно писмо ми бе достатъчно, за да се разтревожа за теб. Все едно, че не си го писал ти. Четейки между редовете, се досещам, че свързването ти с онова момиче те е направило нещастен, и виждам, че си изгубил романтичното си чувство към живота, което притежаваше преди войната. Правиш голяма грешка, ако мислиш, че човек може да е романтик, без да има религия. Понякога си мисля, че за нас с тебе тайната на успеха, когато го постигаме, се крие в мистичния елемент, който носим в себе си; в нас приижда нещо, което уголемява същността ни, а когато се отдръпне, същността ни се смалява. Последните ти две писма бих нарекъл посърнали. Внимавай да не се изгубиш в същността на друг човек, независимо мъж или жена.
В момента ми гостуват негово високопреосвещенство кардинал О’Нийл и епископът на Бостън, така че ми е трудно да откъсна време за писма, но много искам да дойдеш при мене по-нататък, макар и само за събота и неделя. Тази седмица трябва да отида във Вашингтон.
Въпросът кой път ще поеме бъдещето ми е поставен върху блюдата на везните. Само между нас да си остане, но не е изключено в близките осем месеца върху моята недостойна глава да кацне алената кардиналска шапчица. Така или иначе, имам желание да се сдобия със свой дом в Ню Йорк или Вашингтон, където ти ще можеш да идваш в почивните си дни.
Еймъри, щастлив съм, че и двамата сме живи. Тази война лесно можеше да сложи край на славния ни род. Но що се отнася до брака, ти сега преживяваш най-опасния период в живота си. Може да ти се случи да се ожениш бързо, а да съжаляваш дълго. От това, което ми пишеш за настоящото плачевно състояние на финансовите си работи, виждам, че желанието ти, естествено, е неосъществимо. Все пак, съдейки за теб с обичайната си мяра, бих казал, че в близката година ти предстои емоционална криза.
Непременно ми пиши. Чувствам, че съм обезпокоително неосведомен за теб.
Дълбоко и искрено твой
Само седмица след получаването на писмото тяхното мъничко домакинство стремително се разпадна. Непосредствената причина беше сериозното и вероятно неизлечимо заболяване на майката на Том. Така че те оставиха мебелите на склад, поръчаха да се даде квартирата под наем от тяхно име и тъжно си стиснаха ръцете на гара Пенсилвания. Еймъри и Том сякаш се сбогуваха навеки.
Почувствал се дълбоко самотен, Еймъри отстъпи на импулса си и пое на юг с намерението да се присъедини към монсеньор във Вашингтон. Разминаха се само за два часа и след като реши да прекара няколко дни с един полузабравен дядо, Еймъри прекоси тучните поля на Мериланд и спря в околията Рамили. Но вместо за два дена престоят му продължи от средата на август почти до края на септември, защото в Мериланд срещна Елинор.
3. ИРОНИЯ НА МЛАДОСТТА
Години след това, помислеше ли за Елинор, Еймъри сякаш чуваше отново стон на вятър и усещаше
