Ф. Скот Фицджералд
Първи май
Една война бе водена и спечелена. Великият град на победилия народ бе кръстосан от триумфални арки и осеян с бели, червени и розови цветя. През всичките дълги пролетни дни завръщащите се войници маршируваха по главния път зад биенето на барабаните и веселия отекващ рев на медните инструменти, а търговците и чиновниците оставяха кавгите и сметките си, трупаха се на прозорците и важно обръщаха скупчените си бели лица към минаващите батальони.
Никога по-рано великият град не бе живял в такъв разкош, защото победоносната война донесе след себе си изобилие, и търговците се стичаха тук ведно с домочадията си от Юга и Запада, за да вкусят от тлъстите пиршества и да присъствуват на подготвените за тях разточителни забавления; да купят на жените си кожи за следващата зима, мрежести златни чантички, разноцветни пантофи от коприна и сребро, розов сатен и брокат.
Толкова весел и шумен бяха мирът и настъпващото благоденствие, възпети от летописците и поетите на победилия народ, че все повече и повече прахосници прииждаха от провинцията, за да вкусят от всеобщото вълнение, все по-бързо и по-бързо търговците трябваше да се освобождават от своите дрънкулки и пантофи, за да нададат накрая неистов вой за още дрънкулки и пантофи и така да изпълнят онова, което се очакваше от тях. Някои дори вдигнаха безпомощно ръце и закрещяха:
— Уви! Нямам повече пантофи! Уви! Нямам повече дрънкулки и Бог да ми е на помощ, не знам какво ще правя!
Но никой не обръщаше внимание на могъщия им вой, защото тълпите бяха извънредно заети — ден след ден по пътя се носеха наперени пехотинците и всички бяха въодушевени — завръщащите се момчета бяха непорочни и храбри, здрави и силни, а всички момичета от страната — девствени, с красиви лица и фигури.
Така че през цялото това време във великия град имаше много приключения и за някои от тях, за няколко или може би само за едно ще разкажа по-долу.
I
В девет часа сутринта на първи май през 1919 година млад човек попита чиновника от рецепцията на хотел „Билтмор“ дали при тях е отседнал мистър Филип Дийн и ако е в хотела, дали може да го свържат със стаята му. Молителят бе облечен в добре ушит, но овехтял костюм. Беше дребен, слаб, мургав и с приятна външност; имаше необикновено дълги ресници, а под очите сини кръгове, които издаваха лошо здраве; ефектът бе подсилен от една неестествена червенина, която оцветяваше лицето му като слаба, но нестихваща треска.
Мистър Дийн се оказа в хотела. Посочиха на младия човек телефона встрани от гишето.
Миг след това той се свърза. Някъде отгоре се обади сънлив глас.
— Мистър Дийн? — това бе казано многе енергично. — На телефона е Гордън, Фил. Гордън Стерет. Аз съм долу. Чух, че си в Ню Йорк, и ми хрумна, че може би си отседнал тук.
Сънливият глас постепенно се оживи. А, Горди, как е старият приятел! Разбира се, че е изненадан и се радва! За бога, нека Горди веднага се качи!
Няколко минути по-късно Филип Дийн, облечен в синя копринена пижама, отвори вратата и двамата младежи се поздравиха някак неловко от изблика на чувства. И двамата бяха на около двайсет и четири родини, завършили Йейл година преди войната. Но тук приликата рязко свършваше. Дийн беше рус, румен и набит под тънката пижама. Всичко в него излъчваше физическа годност и добро здраве. Той често се усмихваше и показваше големите си, издадени напред зъби.
— Канех се да те потърся — извика той въодушевено. — Взел съм си няколко седмици отпуск. Седни за малко. Няма да се бавя. Ще взема само един душ.
Той изчезна в банята и черните очи на неговия гост зашариха нервно из стаята, като спряха за момент на голяма английска пътническа чанта в ъгъла, на многото плътни копринени ризи, разхвърляни по столовете сред внушителни вратовръзки и меки вълнени чорапи.
Гордън стана, взе една от ризите и внимателно я опипа. Направена беше от тежка коприна, жълта, с бледосини райета — трябва да имаше цяла дузина като нея. Той погледна неволно маншетите на своята риза — те бяха скъсани и оръфани по краищата, леко посивели от мръсотия. Гордън пусна копринената риза, дръпна надолу ръкавите на палтото си и успя да набута оръфаните си маншети така, че вече не се подаваха. После застана пред огледалото и се погледна равнодушно и с тъжен интерес. Вратовръзката, следа от минала слава, избеляла и с петна от пръсти, не можеше вече да скрие липсващите копчета на яката. Спомни си без никакво удоволствие, че само преди три години, в последния клас на колежа, щедро го бяха избрали за най-добре облечения младеж.
Дийн излезе от банята, като мажеше с крем тялото си.
— Снощи видях една твоя стара приятелка — подхвърли той. — Минах край нея във фоайето, но да ме убиеш, не мога да си спомня името й. Момичето, което доведе последната година в Ню Хейвън.
Гордън се сепна.
— Идит Брейдин? Нея ли имаш предвид?
— Същата. Ужасно красива. Все още е като ония хубави кукли, сещаш се, нали — докоснеш ги и пускат боя.
Дийн огледа самодоволно в огледалото сияещото си отражение, усмихна се леко и показа част от зъбите си.
— Сигурно е вече двайсет и три годишна — продължи той.
— Миналия месец навърши двайсет и две — каза разсеяно Гордън.
— Какво? А, миналия месец. Мисля, че ще дойде на бала. Знаеш ли, че довечера в „Делмонико“ е балът на бившите студенти от Йейл? Непременно трябва да дойдеш, Горди. Вероятно половината Ню Хейвън ще бъде там. Мога да ти намеря покана.
Дийн облече с известно нежелание ново бельо, запали цигара, седна до отворения прозорец и започна да разглежда прасците и колената си при утринната слънчева светлина, която струеше в стаята.
— Седни, Горди — предложи той, — и ми разкажи подробно с какво си се занимавал, какво правиш сега, въобще всичко.
Гордън неочаквано рухна върху леглото; лежеше неподвижно и бездушно. Когато лицето му беше в покой, устата му обикновено леко се отваряше, сега внезапно увисна безпомощно и трогателно.
— Какво ти е? — попита бързо Дийн.
— О, господи!
— Но какво ти е?
— Какво ли не! — каза отчаяно той. — Напълно съм съсипан, Фил. Свършен!
— Не разбирам.
— Свършен. — Гласът му трепереше.
Дийн го изгледа по-внимателно, като го мереше със сините си очи.
— Наистина изглеждаш окаяно.
— Така е. Обърках всичко. — Той замълча за момент. — Най-добре да започна от самото начало — или това ще те отегчи?
— Ни най-малко. Карай.
Все пак в гласа на Дийн се почувствува колеблива нотка. Пътуването му на изток бе запланувано като ваканция и това, че намираше Гордън Стерет в беда, малко го дразнеше.
— Карай — повтори той и после добави почти шепнешком: — Приключвай с него.
— Е, добре — започна Гордън неуверено. — Върнах се от Франция през февруари и се прибрах у дома в Харисбърг. Стоях там месец и дойдох в Ню Йорк да постъпя на работа в една експортна компания. Вчера ме уволниха.
— Уволниха те?
— Ще стигна и до това, Фил. Искам да ти разкажа всичко откровено. Ти си единственият човек, към когото мога да се обърна в история като тази. Нямаш нищо против да ти разкажа всичко откровено, нали, Фил?
