— Добре тогава… колко безсмислено.
— Ето, с това вече съм съгласен — каза Уошингтън. — Помъчете се обаче да намерите разрешение. Предложих ви да ви екзекутирам безболезнено — или всички, или само тия, които желаят. Предложих ви да отвлека съпругите ви, любимите ви, децата и майките ви и да ги доведа тука. Ще разширя сегашното ви жилище и ще ви храня и обличам до края на живота ви. Ако имаше някакъв начин да се предизвика постоянна амнезия, щях да наредя да ви оперират и да ви пусна веднага на свобода някъде извън моите владения. Но нищо повече от това не мога да предложа.
— А защо не ни повярваш, че няма да те издадем? — подвикна някой.
— Хайде, хайде, шегите настрана — отвърна през смях Уошингтън. — Аз изведох един от вас да преподава на дъщеря ми италиански и той избяга миналата седмица.
Див ликуващ вик се изтръгна едновременно от две дузини гърла и подземната яма се превърна в същинско гнездо на демони. Затворниците взеха да тропат с крака, да крещят, да се борят един с друг, изпаднали в някакъв внезапен пристъп на животинска радост. Те дори се затичваха, докъдето могат по отвесните стъклени стени на своя затвор, а после тупваха на дъното върху меките си части. Високият мъж поде песен, към която се присъединиха всички:
Брадок Уошингтън седеше странно спокоен, докато свърши песента.
— Както виждате — забеляза той, след като успя да привлече вниманието им, — нямам лошо чувство към вас. Обичам да ви гледам как се веселите и затова не ви разказах веднага цялата история. Човекът — как му беше името? — струва ми се, Критчичело, е бил прострелян от моите хора на четиринайсет различни места.
Затворниците не подозряха, че тези четиринайсет места са всъщност четиринайсет различни града и радостната врява в миг секна.
— Така или иначе — повиши ядовито глас Уошингтън, — той се опита да избяга. Нима очаквате, че ще рискувам същото да се повтори и с някой друг от вас?
Отново полетяха възгласи:
— Дъщеря ти не желае ли да учи и китайски?
— Хей, аз също говоря италиански. Майка ми беше италианка.
— Ако става въпрос за онази малката с големите сини очи, аз мога да я науча на много други неща, далеч по-интересни от италианския.
— Аз пък знам няколко ирландски песни, а някога свирех и на духов инструмент.
Мистър Уошингтън неочаквано протегна напред бастуна си и натисна бутона в тревата. Картината в миг изчезна и остана да зее само огромният тъмен отвор, покрит с черните зъбци на решетката.
— Хей — провикна се някой от тъмнината долу, — нима ще си отидеш, без да ни дадеш благословията си?
Но мистър Уошингтън, следван от двамата младежи, вече се разхождаше бавно към деветата дупка на игрището за голф, сякаш ямата и нейните обитатели не бяха нищо повече от едно препятствие, което той бе отстранил с един решителен замах на стика си.
VII
Под завета на диамантената планина юли е месец на прохладни звездни нощи и горещи слънчеви дни. Джон и Кисмин бяха влюбени. Той обаче не знаеше, че малката златна футболна топка (с надпис: Pro deo et patria et St Midas3, която й беше подарил, висеше окачена на една платинена верижка до сърцето й. Тя пък от своя страна не подозираше, че Джон бе скътал грижливо в една кутийка големия сапфир, който бе паднал веднъж от пристегнатите й с венчето коси.
Един късен следобед, когато украсената с рубини и хермелин стая за музика беше празна, те прекараха там цял час. Джон хвана ръката й, а тя го погледна така мило, че той не се сдържа и прошепна името й. Кисмин се наведе към него… после се поколеба.
— Кисмин ли каза? — попита тя тихо. — Или…4
Искаше да бъде сигурна. Страхуваше се да не би да е разбрала погрешно.
Нито той, нито тя бяха целували някого досега, но в този следобеден час това нямаше значение.
Денят отмина. Когато се спусна нощта и последните нежни звуци на цигулките, долитащи от високата кула, замираха, двамата лежаха будни, преживявайки отново щастливите мигове на изминалия ден. Бяха решили да се оженят колкото е възможно по-скоро.
VIII
Всеки ден мистър Уошингтън и двамата младежи ходеха из гъстите гори на лов или риболов или играеха голф — развлечение, в което Джон дипломатично оставяше домакина да печели, — или пък плуваха в прохладното планинско езеро. Джон намираше мистър Уошингтън за доста самомнителен и своенравен човек, който не се интересуваше от ничии идеи и схващания освен от своите. Мисис Уошингтън през цялото време се държеше крайно сдържано. Тя очевидно не хранеше особено нежни чувства към двете си дъщери, а беше отдадена изцяло на сина си Пърси, с когото водеше безкрайно дълги разговори на бърз испански език по време на обедите и вечерите.
Жасмин, по-голямата дъщеря, външно доста приличаше на Кисмин — само краката й бяха малко криви, а ръцете и по-едри и груби, — но по характер беше съвсем различна. Обичаше да чете романи, в които млади момичета се грижат за домакинството на овдовелите си бащи. Кисмин бе разказала на Джон, че и досега сестра й не можела да се съвземе от разочарованието, което й причинил краят на Световната война — тя тъкмо се канела да замине за Европа, за да работи като инспектор във военните столове. Известно време направо била като болна и Брадок Уошингтън предприел стъпки за подпалването на нова война на Балканите. Междувременно обаче Жасмин видяла снимка на някакви ранени сръбски войници и това я накарало да загуби интерес към цялата работа. Но Пърси и Кисмин очевидно бяха наследили високомерието на баща си. От всяка тяхна дума лъхаше неосъзната самоувереност и себелюбие.
Джон беше очарован от чудесата, които криеха замъкът и долината. Навремето, както му беше разказал Пърси, Брадок Уошингтън наредил да отвлекат един градинар-декоратор, един архитект, един сценограф и един френски поет декадент, останал още от миналия век. Той им поверил целия си негърски отряд, поел задължението да ги снабдява с всякакви материали, каквито могат да се намерят по света, и ги оставил да работят върху идеите си. Един по един обаче те доказали негодността си. Поетът декадент още от самото начало взел да оплаква раздялата си с пролетните парижки булеварди, бръщолевел разни объркани приказки за маймуни, слонова кост и подправки, но не казвал нищо съществено. Сценографът пък искал да превърне долината в нещо крайно оригинално, да я обзаведе с небивали атракциони, които обаче твърде скоро щели да омръзнат на Уошингтънови. Що се отнася до архитекта и градинаря, те изобщо не можели да се освободят от традиционализма си и държали всичко да от прави точно така, както било прието.
Накрая те сами разрешили въпроса за съдбата си — една сутрин, след като цяла нощ, затворени в една стая, спорили къде да бъде построен някакъв фонтан, всички до един полудели и сега си живеели, настанени удобно в един приют за душевноболни в Уестпорт, Кънетикът.
— Но кой тогава ви проектира тези прекрасни приемни зали, салони, коридори и бани? — попита учудено Джон.
— Е, срам ме е да го кажа — отвърна Пърси, — но всичко това го направи един филмов продуцент. Оказа се, че той единствен от всички умееше да пилее пари в неограничено количество, макар че напъхваше в яката си салфетката за хранене и не знаеше нито да чете, нито да пише.
Когато наближи краят на август, Джон започна да съжалява, че скоро ще трябва да се връща в училище. Двамата с Кисмин бяха решили да избягат през идущия юни.
