бледорозова на цвят, а от четири миниатюрни моржови глави, монтирани в ъглите на ваната, бликнаха струи течен сапун. Около дузина малки веслени колела, прикрепени към стените на ваната, за миг разбиха сапунената вода на искряща, лека като въздуха дъгоцветна пяна, която го обви нежно, а лъскавите й розови мехурчета започнаха да се пукат около него.
— Да включа ли киноапарата, сър? — предложи почтително негърът. — Днес е зареден с комедия, но ако желаете, бих могъл веднага да я сменя с нещо по-сериозно.
— Не, благодаря — отказа Джон любезно, но категорично. Той твърде много се наслаждаваше на банята си, за да изпитва нужда от други развлечения. И все пак развлечението не закъсня. Само след миг вече се вслушваше внимателно в звуците на флейти, долитащи някъде отвън. Флейтите изпълняваха бавно някаква мелодия, която се лееше подобно на водопад — свежа и зелена като самото помещение, — и съпровождаха едно игриво пиколо, чиято партия беше по-нежна и по-крехка от сапунената дантела, която го покривате и му доставяше такова удоволствие.
След един укрепителен душ със студена морска вода, последван от друг със студена сладка вода, Джон излезе от ваната. Черният слуга веднага го загърна в мек пухкав халат, сложи го да легне върху кушетка, покрита със същата материя, и го разтри със спирт и благовонно масло. После го настани в едно луксозна кресло, за да го обръсне и подстриже.
— Мистър Пърси ви чака във вашата всекидневна — рече негърът, когато привърши тоалета му. — Аз се казвам Гигсъм, сър, и ще се грижа за мистър Ънгър всяка сутрин.
Джон влезе в обляната от слънчева светлина всекидневна, където вече го чакаха закуската му и самият Пърси, който седеше в едно кресло и пушеше, облечен в елегантен къс голф от бяла ярешка кожа.
IV
А ето и самата история на семейство Уошингтън, както накратко я разказа Пърси на Джон по време на закуската.
Бащата на мистър Уошингтън бил от Вирджиния и пряк потомък на Джордж Уошингтън и лорд Болтимор. Краят на Гражданската война го заварил като двайсет и пет годишен полкови командир, собственик на една изтощена вече плантация и на хиляда долара в злато.
Фиц-Нормън Кълпепър Уошингтън — така се наричал младият полкови командир — решил да подари имота си във Вирджиния на своя по-млад брат и да замине на Запад. Подбрал две дузини от най-преданите си чернокожи, които, разбира се, го боготворели, и купил двайсет и пет билета за Запад, където възнамерявал да вземе земя на тяхно име и да разработи една скотовъдна и овцевъдна ферма.
След като бил прекарал вече близо месец в Монтана и работите му не отивали на добре, той съвсем случайно направил своето голямо откритие. Яздейки веднъж из планината, загубил пътя си и тъй като цял ден не бил хапвал нищичко, започнал да огладнява. Не носел пушката си и се принудил да подгони с голи ръце една катеричка. Докато я гонел, забелязал, че тя държи в устата си нещо лъскаво. И тъкмо преди да се скрие в дупката си — провидението не било отредило тази катеричка да утоли глада му, — тя изпуснала своя товар. Фиц-Нормън седнал да обмисли положението си и изведнъж нещо искрящо в тревата до него привлякло погледа му. В миг той забравил глада си и спечелил сто хиляди долара. Катеричката, която с досадна упоритост отказала да му послужи за храна, му подарила един огромен диамант.
Късно вечерта той намерил пътя към лагера, а дванайсет часа по-късно всички мъже от групата роби копаели ожесточено на склона на планината около дупката на катеричката. Той им казал, че е открил кристален залеж, и тъй като само един или двама от тях били виждали някога диамант, и то съвсем мъничък, му повярвали безусловно. Когато разбрал истинската величина на откритието си, той останал поразен. Планината представлявала един цялостен диамант, един плътен масивен диамант. Фиц Нормън напълнил четири кожени торби с искрящи камъчета и потеглил с кон към Сейнт Пол. Там той успял да пласира половин дузина от по-малките, но когато се опитал да продаде на някакъв търговец един по-голям диамант, търговецът припаднал, а Фиц-Нормън бил арестуван като смутител на обществения ред. Той избягал от затвора и взел влака за Ню Йорк, където продал няколко средно големи диаманта, срещу които получил около двеста хиляди долара в злато. Не посмял обаче да извади на бял свят нито един от големите и всъщност напуснал Ню Йорк тъкмо навреме. Бижутерските кръгове вече била обзети от възбуда не толкова поради големината на диамантите му, а поради появата им в града от тайнствени източници. Плъзнали безумни слухове, че са открити диамантени залежи в Катскилс, по крайбрежието на Джързи, на Лонг Айлънд, под Уошингтън Скуеър. Увеселителни влакове започнали ежечасно да напускат Ню Йорк, натъпкани с хора, въоръжени с лопати и кирки, тръгнали към своето най-близко Елдорадо. По това време, обаче младият Фиц-Нормън вече пътувал обратно към Монтана.
След две седмици той изчислил, че неговата диамантена планина се равнявала на цялото количество диаманти, известни до тоя момент на света. Стойността й обаче не можела да се определи по обичайния начин, тъй като тя представлявала един-единствен плътен диамант. Ако бъдел предложен за продан такъв диамант, това не само щяло да предизвика криза на пазара, но и дори стойността му да се пресметнела, съобразно големината му в обичайната аритметична прогресия, то цялото злато на света нямало да стигне, за да се купи и една десета част от него. И какво можел да направи човек с такъв голям диамант?
Създалото се положение било абсурдно. В известен смисъл той бил най-богатият човек, живял някога на земята, но какво притежавал всъщност? Ако се узнаела тайната му, кой знае до какви мерки щяло да прибегне правителството, за да предотврати евентуалната паника на златния и на диамантения пазар. То можело незабавно да предяви претенции за собствеността му и да установи монопол.
Нямало избор — той трябвало да продава тайно диамантената си планина. Повикал от Юг по-малкия си брат и му възложил да ръководи чернокожата свита — негри, които така и не били разбрали, че робството е премахнато. За да се подсигури в това отношение, Фиц-Нормън им прочел една съчинена от самия него прокламация, в която се съобщавало, че генерал Форест прегрупирал разбитите южняшки войски и в една решителна битка сразил Севера. Негрите му повярвали безусловно. Единодушно заявили, че това е много хубаво, и незабавно прочели благодарствена молитва.
Самият Фиц-Нормън се отправил към чужди страни, снабден със сто хиляди долара и два сандъка, пълни е нешлифовани диаманти от всякакъв размер. Той отплавал с една китайска джонка за Русия и шест месеца след заминаването си от Монтана се озовал в Петербург. Наел скромна квартира и незабавно посетил дворцовия бижутер, за да му съобщи, че иска да предложи един диамант на царя. В Петербург останал две седмици, но поради постоянната опасност да бъде убит се местел от квартира на квартира, без да се осмели да се приближи до сандъците си повече от три-четири пъти.
Разрешили му да напусне Русия и да замине за Индия едва след като обещал да се върне след година с по-големи и по-хубави диаманти. Преди да си тръгне обаче, царските ковчежници внесли за негова сметка в разни американски банки сумата от петнайсет милиона долара — на четири измислени имена.
В 1868, след близо двегодишно отсъствие, Фиц-Нормън се върнал в Америка. За това време успял да посети столиците на двайсет и две страни и да разговаря с петима императори, единайсет крале, трима принцове, един шах, един хан и един султан, а богатството му по негова преценка възлизало на един милиард долара. Едно особено обстоятелство неизменно спомагало за опазване на тайната му. Щом някой от големите му диаманти се появявал на бял свят, за по-малко от седмица около него се раждали легенди за разни съдбовни събития, фатална любов, революции и войни, толкова многобройни, че биха могли да запълнят времето от Първото вавилонско царство до наши дни.
От 1870 до смъртта му през 1900 година историята на Фиц-Нормън Уошингтън представлявала една дълга златна епопея. В живота му имало, разбира се, и второстепенни събития — той успявал да се справи с топографите, оженил се за една млада дама от Вирджиния, която му родила син, бил принуден поради редица злополучни обстоятелства да убие брат си, чийто лош навик да се напива до смърт застрашил на няколко пъти безопасността им. Всъщност малко други убийства петнели тези щастливи години на завоевание и възход.
Наскоро преди да умре, той сменил тактиката си. Запазил само няколко милиона долара от огромното си богатство, а с останалите закупил големи количества редки минерали и ги депозирал в секретните хранилища на различни банки по света под названието „антични предмети“. Синът му, Брадок Тарлтън Уошингтън, продължил тази негова политика в още по-широк мащаб. Минералите била разменени срещу най-редкия от всички елементи — радия, — така че равностойността на един милиард долара можела да се
