не ги застигаше и не ги поваляше на земята, тъй че да се разстроят майката и сестрите на Пърси? Джон тръсна глава и от полуразтворените му устни се изтръгна глух, беззвучен смях. Каква ли тъмна афера се криеше тука? Какви ли коварни уловки на някакъв ексцентричен Крез? Каква ли ужасна загадка таеше това богатство?
Чинчилените облачета се бяха разнесли и нощта на Монтана сега беше ясна като ден. Големите гуми плавно се превъртаха по настлания с цветни плочи път. Минаха край едно гладко, осветено от луната езеро, за миг потънаха в мрака на прохладна, ухаеща на бор горичка, после излязоха на някаква широка алея сред една поляна и възторженото възклицание на Джон прозвуча едновременно със спокойната забележка на Пърси: „Ето ни у дома.“
На брега на езерото бе разположен огромен красив замък, висок колкото половината от издигащата се наблизо планина. Светлината на звездите искреше върху мраморната му фасада, а задната част на корпуса се сливаше живописно, със съвършена хармоничност и плавност, с гъстия мрак на величествена борова гора. Многобройните кули, изящната ажурна украса на парапетите, ослепителната красота на безчислените прозорци с техните правоъгълници, осмоъгълници и триъгълници от златиста светлина, нежната мекота, с която звездната светлина се преливаше в синкавия полумрак — всичко това накара душата на Джон да трепне като струна. Върхът на най-високата и тъмна в основата си кула бе целият опасан с разположени отвън светлини и от това кулата приличаше на някакво плаващо царство на феите. И докато Джон гледаше прехласнат нагоре, слухът му долови нежните трели на цигулки, изпълняващи такава богата на съзвучия мелодия, каквато той не беше чувал през живота си. След миг колата спря пред широко мраморно стълбище. Нощният въздух бе напоен с уханието на различна цветя. Двукрилата врата на горния край на стълбището се разтвори безшумно, кехлибарена светлина проряза мрака навън и очерта изящния силует на жена с черни, вдигнати нагоре коси, която протегна ръце към тях.
— Мамо, това е моят приятел Джон Ънгър, от Хадес — каза Пърси.
По-късно Джон си спомняше тази първа вечер като някакъв шемет от безброй цветове и мигновени остри усещания, от нежна като глас на влюбен музика, от красиви предмети, движещи се светлини, сенки и лица. Светлокос мъж, който отпиваше от кристална чашка със златно столче някакъв ярко оцветен ликьор; красиво младо момиче, облечено като Титания, с вплетени в косите сапфири; стая, чиито стени бяха направени от чисто ковано злато и се огъваха под натиска на ръката му; друга — въплъщаваща утопичната представа за съвършения затвор, облицована цялата с плътен слой диаманти от всякаква големина и форма, така че когато се запалеха високите виолетови лампи, поставени в четирите ъгъла, тя грейваше с ослепяващ очите бял блясък, който не можеше да се сравни с нищо друго освен със себе си и който човек не би могъл да види дори и насън.
Момчетата се разхождаха ли, разхождаха из този лабиринт от стаи. Неочаквано под краката им пламваха бляскави шарки, очертани от поставеното отдолу осветление: ярките контрастиращи тонове се смесваха с нежна пастелни багри или просто с ослепително белия цвят в изящните и сложни плетеници на мозайка, пренесена навярно от някоя джамия от Адриатика. Другаде пък под плътен слой от кристал Джон зърваше буйно течаща синьозеленикава вода, в която стремително се гмуркаха пъстри риби и се олюляваха водорасли във всички тонове на небесната дъга. После пристъпваха върху кожи от всякакъв вид и цвят или по коридори, облицовани с огромни плоскости от най-светла слонова кост, изрязани сякаш от гигантските бивни на динозаври, изчезнали преди човешката ера.
След някакъв промеждутък от време, който Джон не бе в състояние да определи, седнаха да вечерят. Всички съдове на масата бяха направени от два съвсем тънки, почти незабележими пласта масивен диамант, между които по някакъв странен начин бе положена красива филигранна шарка от смарагд, също като полъх от прозрачен зеленикав въздух. От далечни коридори се носеше таха напевна музика. И докато пиеше първата си чаша портвайн, Джон усети, че все повече отмалява и сякаш потъва в мекия си стол с удобно извитата облегалка. Опита се сънливо да отговори на някакъв въпрос, който му бе зададен, но сладостната умора, обхванала тялото му, надделя и всичко — скъпоценни камъни, тъкани, вино и метал — се замъгли пред погледа му…
— Да — насили се учтиво да отвърне той, — там наистина е доста топло.
Успя да прибави към думите си и една вяла усмивка; после, без да помръдне и без да се съпротивлява, сякаш полетя нанякъде, като остави недовършен десерта си с розова глазура… И заспа…
Когато се събуди, разбра, че са изминали вече няколко часа. Намираше се в просторна тиха стая, облицована с абанос, осветена съвсем слабо, тъй че всичко тънеше в полумрак. Приятелят му стоеше надвесен над него.
— Ти заспа по време на вечерята — каза Пърси. — И аз едва се удържах, такова удоволствие е да се чувствуваш отново удобно у дома си след годината, прекарана в училище. Докато спеше, слугите те съблякоха и те изкъпаха.
— Това легло ли е или облак? — въздъхна Джон. — Пърси, Пърси, преди да си отидеш, искам да ти се извиня.
— За какво?
— Затова, че не ти повярвах, когато ми каза, че притежавате диамант, голям колкото хотел „Риц“.
Пърси се засмя.
— Знаех, че няма да ми повярваш. Всъщност става въпрос за онази планина.
— Коя планина?
— Планината, край която е издигнат замъкът. За планина не е много голяма, но като се махне двуметровият горен пласт от трева и едрозърнест пясък, отдолу остава масивен диамант — един-единствен диамант с размер една кубическа миля, без никаква цепнатина по него, цялостен от край до край. Ей, Джон, слушаш ли ме?
Джон Т. Ънгър отново беше заспал.
III
Утрин. Когато се събуди, Джон забеляза сънено, че в същия миг стаята се изпълни със слънчева светлина. Абаносовата ламперия на една от стените се бе изтеглила по някаква релса настрани и бе позволила на деня да нахлуе вътре. Висок негър, облечен в бяла униформа, стоеше край леглото му.
— Добър вечер — измърмори Джон, като правеше усилие да дойде на себе си.
— Добро утро, сър. Готов ли сте за банята си, сър? О, не ставайте, сър, аз ще ви преместя във ваната, вие само си разкопчайте пижамата, ето така. Благодаря ви, сър.
Докато му сваляха пижамата, Джон лежеше спокойно Беше му и приятно, и забавно, очакваше, че този черен Гаргантюа, който се грижеше за него, ще го вдигне на ръце като дете, но нищо подобно не се случи. Вместо това той усети, че леглото започна бавно да се накланя на една страна и той се понесе към стената. В първия миг това го стресна, но когато стигна до стената, завесата, която я закриваше, се отдръпна и той се затъркаля надолу по една мека наклонена плоскост, дълга около два метра, и цопна леко във водата, която имаше температурата на тялото му.
Джон се огледа. Меката наклонена плоскост, по която се бе придвижил, се беше прибрала безшумно на мястото си. Сега той се намираше в друго помещение — седеше в една вкопана вана и само главата му се подаваше малко над нивото на пода. Всичко наоколо — и стените на помещението, и стените на ваната, и самото и дъно — представляваше един син аквариум и като се взираше през кристалната повърхност, върху която седеше, Джон виждаше как сред кехлибарената светлина на множество лампи плуват риби. Те се плъзгаха невъзмутимо дори край разперените пръсти на краката му, от които ги делете само плътният слой кристал. През синьозеленикавия покрив отгоре струеше слънчева светлина.
— Предполагам, сър, че тази сутрин ще желаете банята си с топла розова вода и сапунена пяна, а накрая навярно ще я завършите със студена морска вода.
Негърът стоеше изправен до него.
— Да — съгласи се Джон, като се усмихна простодушно, — точно тъй, моля. — Всеки опит да заръча банята според изискванията на собственото си бедняшко жизнено равнище би изглеждал превзет и неестествен.
Негърът натисна някакво копче и изведнъж започна да вали топъл дъжд, като че ли отгоре, но след миг Джон откри, че той всъщност изтичаше от едно резервоарно устройство, поставено встрани. Водата стана
