годината тоза експрес спираше при селцето Фиш. Една или две фигури слизаха от него, качваха се в някаква двуколка, която неизменно изникваше някъде от здрача, и се отправяха към виолетовия залез. За мъжете от Фиш наблюдаването на това тъй рядко и необичайно явление се бе превърнало в своеобразен култ. Те просто наблюдаваха, само наблюдаваха, и нищо повече. Ако в главите им се бе съхранила поне капчица въображение, тя би ги карала да се учудват, да размишляват и тогава тези тайнствени посещения навярно биха пробудили у тях суеверие. Мъжете от Фиш обаче не се поддаваха на никакво суеверие, на никаква религия. Дори християнската вяра с нейните крайни и фанатични догми не бе успяла да се закрепи върху тази гола безплодна скала и затова тук нямаше нито олтар, нито свещеник, нито жертвоприношения. Само всяка вечер в седем часа мълчаливата група се събираше край дъсчената гаричка — едио чудновато паство, което отправяше в далечината своята безмълвна, бездушна молитва.
През тази юнска вечер Главният Кондуктор, когото те навярно биха избрали за свой небесен закрилник, ако изобщо решаха да обожествяват някого, бе отредил трансконтиненталният експрес от Чикаго да остави част от своя човешки (а може би и нечовешки) товар във Фиш. Две минути след седем Пърси Уошингтън и Джон Т. Ънгър слязоха от влака, минаха бързешком край смаяните и плахи погледи на дванайсетте мъже от Фиш, качиха се на двуколката, която се появи отнякъде, и отпътуваха.
Половин час по-късно, когато здрачът се сгъсти и се превърна в нощ, мълчаливият негър, който караше двуколката, подвикна напред към един неподвижен смътен силует. В отговор на подвикването му срещу тях насочи лъчите си някакъв светлинен диск, подобен на око, което ги гледаше злонамерено от непроницаемата тъма. Когато се доближиха повече, Джо забеляза, че това е задната светлина на един огромен автомобил — по-голям и по-красив от всички, които беше виждал досега. Каросерията му беше направена от някакъв бляскав метал, по-лъскав от никела и по-сребрист от среброто, а главините на колелата бяха украсени с искрящи камъчета, подредени така, че образуваха дъгоцветни геометрични фигури. Джон дори не дръзна да помисли дали това бяха стъкълца или скъпоценни камъни.
Двама негри, облечени в пищни ливреи — такива, каквито човек може да види само на картинка, изобразяваща някоя кралска процесия в Лондон, — бяха застанали мирно до колата и когато младежите слязоха от двуколката, те ги приветствуваха на някакъв неразбираем за госта език, който имаше далечна прилика с южняшкия негърски диалект.
— Качвай се — каза Пърси на приятеля си, след като метнаха куфарите им на абаносовия покрив на лимузината. — Съжалявам, че трябваше да те доведем чак дотук с двуколката, но нали разбираш, нито пътниците от влака, нито мрачните жители на Фиш трябва да виждат този автомобил.
— Господи, каква кола! — възкликна Джон, като съзря вътрешността на лимузината. Тапицерията й беше от златист плат, върху който бяха монтирани множество мънички изящни гоблени от коприна с вплетени в тъканта им скъпоценни камъни. Двете седалки — кресла, на които младежите се изтегнаха блажено, бяха облечени с плат, подобен на дивтин, изтъкан в богатата гама от цветове на щраусовите пера.
— Каква кола! — възкликна отново Джон изумено.
— Тази ли? — засмя се Пърси. — Та това е само една износена таратайка, която използуваме вместо камионетка.
В това време те вече се движеха плавно в мрака към прохода между двете планини.
— След час и половина ще бъдем там — каза Пърси, като погледна часовника в колата. — И мога да те уверя, че ще видиш неща, които не си виждал никога досега.
Ако лимузината беше някакво указание за онова, което Джон щеше да види, наистина му предстоеше да се удивлява. Точка първа от моралното кредо, господствуващо в Хадес, повеляваше ревностно преклонение и почит пред богатството. И ако Джон при досега си с него би си позволил да изпита друго чувство освен безпределно благоговение, родителите му биха се ужасили от подобно кощунство.
Вече бяха стигнали до прохода, който разделяше двете скалисти плата, и навлизаха в него; пътят изведнъж стана неравен.
— Ако луната можеше да огрее тук долу, щеше да видиш, че се намираме в тясно дълбоко дере — забеляза Пърси, като се взираше през прозореца навън. Той изрече няколко думи в един микрофон, миг след това лакеят запали някакъв прожектор и огромен сноп светлина обходи бързо склоновете.
— Както виждаш, камънак — продължи Пърси. — Една обикновена кола само за половин час ще се разпадне на части. Всъщност, ако не знаеш пътя, единствено с танк би могъл да се промъкнеш оттук. Обърни внимание, че сега се изкачваме нагоре.
Те наистина се изкачваха и след няколко минути колата достигна до върха на висок хълм, откъдето зърнаха бледия светлик на луната, която тъкмо изгряваше в далечината. Колата внезапно спря и няколко човешки фигури се откроиха в тъмнината край нея — пак негри. И отново младежите бяха приветствувани на онзи неразбираем диалект, след това негрите се заловиха за работа. Някъде отгоре с полюляване се спуснаха четири дебели вериги и с помощта на куки слугите ги закрепиха към главините на големите, украсени със скъпоценни камъни колела. Проехтя едно дружно: „Хей-хоп!“ — и Джон усети, че колата бавно започна да се издига от земята — нагоре и все нагоре. От двете им страни вече не се виждаха скали.
Издигането продължаваше и неочаквано пред очите им се откри картина, която рязко се различаваше от хаоса от скали, останал някъде под тях — една хълмиста долина, обляна цялата в лунна светлина. Сега само от едната страна все още стърчаха скали, но сетне и те изчезнаха изведнъж.
Бяха се прехвърлили очевидно над някакъв планински зъбер, възправен отвесно в пространството. След миг отново започнаха да се спускат и накрая с леко подрусване се приземиха върху равнинната повърхност.
— Най-неприятното мина — каза Пърси, като хвърли поглед крез прозорчето. — Остават ни само пет мили, и то по нашия път, застлан от край до край с разноцветни плочки. Оттук нататък земята е наша. И тук свършват Съединените щати, както казва баща ми.
— Защо, в Канада ли сме?
— Не, не сме. Намираме се сред Скалистите планини на Монтана. Но сега ще прекосиш единствените пет квадратни мили в страната, които не са отбелязани в никаква топографска карта.
— А защо не са? Забравили ли са ги?
— Не — отвърна ухилен Пърси, — на три пъти са се опитвали да ги топографират. Първия път дядо ми подкупил целия щатски топографски отдел, втория път успял да уреди на бърза ръка да се подправят официалните карти на Съединените щати и по този начин спечелил петнадесет години. Последния път беше най-трудно. Баща ми организира работата така, че стрелките на компасите им да показват най-голямата възможна сила на магнитното поле, каквато изкуствено може да се създаде. Освен това поръча специално изработен комплект геодезки уреди, които да дават леко отклонение при измерването, достатъчно, за да остане скрита тази територия, и подмени с тях истинските уреди, които трябваше да бъдат използувани в случая. После отклони една река, а на двата й бряга построи нещо подобно на селище, така че като го видят, геодезите да помислят, че е град, намиращ се на десет мили по-нататък от долината. Има само едно нещо, от което баща ми се страхува — заключи Пърси, — едно-единствено нещо на света, чрез което могат да ни открият.
— Какво е то?
Пърси сниши гласа си до шепот:
— Аеропланите. Разполагаме с шест зенитни оръдия и досега винаги сме се справяли. Имаше обаче няколко смъртни случая, насъбраха се и доста пленници. Разбира се, баща ми и мен това не ни тревожи, но мама и момичетата се разстройват, а и винаги съществува опасността някой път да не успеем да се справим.
Сребристогълъбови облачета, подобни на късчета чинчила, се носеха по озареното от лунния блясък небе и преминаваха бавно край бледожълтата луна, сякаш скъпи източни материи се излагаха на показ пред някакъв татарски хан. На Джон изведнъж му се стори, че е ден и че наблюдава някакви младежи, които летят в пространството над него и сипят оттам брошури и реклами за патентовани лекарства като благи вести на надеждата, отправени към изпаднали в отчаяние, заградени отвсякъде със скали селца. Стори му се, че ги вижда да надничат иззад облачетата и да се взират, да се взират в нещо натам, накъдето отиваше и той. А след това? Дали след това не ги примамваха с хитрост да се приземят, за да ги държат погребани живи до второто пришествие, далеч от всякакви патентовани лекарства и брошури, или пък — ако не се хванеха в клопката — дали някое кълбо дим, последвано от оглушителния трясък на избухващ снаряд, в миг
