Видяхме трите или четири автомобила и тълпата още когато бяхме на известно разстояние от тях.
— Катастрофа! — каза Том. — Това е добре. Уилсън ще има най-сетне малко работа.
Той намали скоростта, все още без никакво намерение да спира, обаче когато отидохме по-близо, смълчаните, напрегнати лица на хората до вратата на гаража го накараха да натисне автоматично спирачките.
— Ще хвърлим един поглед — каза колебливо той, — само един поглед.
Сега аз долових някакъв глух, плачевен звук, който излизаше непрекъснато от гаража, и когато слязохме от спортната кола и се запътихме към вратата, той се разчлени в думите: „Ох, боже мой!“, промълвени отново и отново в задъхано стенание.
— Нещо лошо се е случило тук — каза възбудено Том.
Той се изправи на пръсти и надникна над кръга от глави в гаража, осветен само от една жълта светлина, люлееща се в метална мрежа. Сетне издаде дрезгав гърлен звук и с буйно движение на силните си ръце си проби път напред.
Кръгът се затвори наново и отвред се чуха възклицания на възмущение. Тогава няколко новодошли разбутаха кръга и двамата с Джордън бяхме изведнъж тласнати вътре.
Тялото на Мъртъл Уилсън, завито в одеяло и после в още едно, сякаш тя страдаше от настинка в горещата нощ, лежеше на една работна маса край стената и Том, с гръб към нас, се беше навел над него неподвижен. Зад гърба му стоеше моторизиран полицай, записвайки с много пот и старание имена в малък бележник. Отначало не можех да разбера откъде идваха изричаните с висок стенещ глас думи, които кънтяха и отекваха в празния гараж — после видях Уилсън, застанал на високия праг на канцеларията си, да се люлее назад-напред, хванал се с две ръце за рамката на вратата. Някакъв човек му говореше с нисък глас и от време на време се опитваше да сложи ръка на рамото му, но Уилсън нито виждаше, нито чуваше. Очите му току се свеждаха бавно от люлеещата се лампа към масата край стената с нейния товар, а после се стрелваха пак към лампата и той непрекъснато надаваше високия си страшен вик: „О, боже! О, бооже! О, бооже!“
Сега Том вдигна рязко глава и след като огледа гаража с изцъклени очи, измърмори някаква несвързана забележка на полицая.
— М-а-в-о — казваше полицаят.
— Не, сър — поправи го човекът. —
— Слушай! — измърмори свирепо Том.
— Е — каза полицаят, — о. — Той вдигна глава, когато широката ръка на Том се стовари тежко върху рамото му. — Какво искаш, човече?
— Какво е станало? Това искам да знам.
— Кола я ударила. Убита на място.
— Убита на място — повтори Том, гледайки вторачено.
— Изтичала на пътя… Кучият му син дори не спрял колата си.
— Бяха две коли — каза Михаелис, — едната идваше, другата отиваше, разбираш?
— Отиваше къде? — запита остро полицаят.
— Всяка в различна посока. Тогава тя — ръката му, се вдигна към одеялата, но спря на половин път и се отпусна надолу, — тя изтича и колата, която идваше от Ню Йорк, се блъсна право в нея. Караше с трийсет- четирийсет мили в час.
— Как се казва това заведение? — попита полицаят.
— Няма име.
Един добре облечен негър пристъпи напред.
— Колата беше жълта — каза той, — голяма, жълта кола. Нова.
— Видя ли катастрофата? — запита полицаят.
— Не, но колата мина покрай мен с повече от четирийсет мили в час. С петдесет-шейсет.
— Ела тук да ти чуем името. Пуснете го да се приближи. Трябва да запиша името му.
Някои думи от този разговор трябва да бяха стигнали до Уилсън, който се клатушкаше на вратата на канцеларията, защото изведнъж започна да нарежда друго с променен глас.
— Няма защо да ми казвате каква е била колата! Аз знам каква е била!
Като наблюдавах Том, видях как мускулите отзад на рамото му се изопват под сакото. Той отиде бързо до Уилсън и като застана пред него, сграбчи го здраво за ръцете.
— Трябва да дойдеш на себе си — каза той с успокояваща рязкост.
Очите на Уилсън се спряха на Том; той се изправи на пръсти и щеше да се строполи на колене, ако Том не го държеше.
— Слушай — каза Том, като го поразтърси. — Аз дойдох тук едва преди минута, от Ню Йорк. Карах ти онази спортна кола, за която бяхме приказвали. Онази жълта кола, която карах днес подир обяд, не беше моя — чуваш ли? Не съм я виждал цял следобед.
Само негърът и аз бяхме достатъчно близо да го чуем какво казва, но полицаят долови нещо в това и хвърля свиреп поглед.
— Какво означава всичко това? — запита той.
— Аз съм негов приятел. — Том извърна глава, но продължаваше да държи здраво Уилсън. — Той казва, че знае колата, която е направила това… Била някаква жълта кола.
Някакъв неясен подтик накара полицая да изгледа подозрително Том.
— А какъв цвят е вашата кола?
— Синя, купе.
— Идваме направо от Ню Йорк — казах аз. Един човек, който карал малко зад нас, потвърди и полицаят се обърна настрани.
— А сега да ми кажете пак онова име, но правилно.
Взимайки Уилсън като кукла, Том го занесе в канцеларията, постави го на един стол и се върна.
— Ако може някой да дойде да седи при него — отсече властно Том. Той наблюдаваше, докато двамата мъже, които стояха най-близо, се спогледаха и влязоха неохотно в стаята. Тогава Том затвори вратата зад тях и слезе по единственото стъпало, като очите му отбягваха масата. Минавайки близо до мен, той прошепна: „Да се махаме.“
Властните ръце на Том проправяха път всред все още увеличаващата се тълпа и ние се промъкнахме през нея, обзети от стеснение, като се разминахме с един забързан лекар, с чанта в ръка, когото бяха повикали преди половин час с напразна надежда.
Том караше бавно, докато отминахме завоя, и тогава кракът му натисна силно педала за газта и купето се стрелна в нощта. След малко чух сподавено дрезгаво ридание и видях, че по лицето му се стичаха сълзи.
— Проклетият му страхливец! — изхлипа той. — Дори не спрял.
Къщата на семейство Бюканан изплува внезапно пред нас през тъмните шушнещи дървета. Том спря край верандата и погледна нагоре към втория етаж, където два прозореца светеха между виещите се растения.
— Дейзи си е дошла — забеляза той. Когато излязохме от колата, той ме погледна и леко се намръщи.
— Трябваше да те оставя в Уест Ег, Ник. Нищо не можем да направим тази вечер.
У него беше настъпила промяна и той говореше тежко и решително. Докато вървяхме по осветената от луната алея към верандата, той уреди положението с няколко енергични израза.
— Ще телефонирам за такси да те заведе вкъщи и докато чакаш, по-добре идете двамата с Джордън в кухнята и поръчайте да ви приготвят нещо за вечеря — ако изобщо сте гладни. — Той отвори вратата. — Влезте.
— Не, благодаря. Но ще бъда доволен, ако ми повикаш такси. Ще чакам вън.
Джордън сложи ръка върху моята.
— Няма ли да влезеш вътре, Ник?
— Не, благодаря.
