Чувствах се малко недобре и исках да бъда сам. Но Джордън се помая още една минутка.
— Часът е само девет и половина — рече тя.
За нищо на света не можех да вляза; всички ми бяха омръзнали, даже и Джордън. Тя трябва да бе видяла нещо от това в израза ми, защото рязко се обърна и изтича в къщата по стъпалата на верандата. Поседях няколко минути с глава в ръцете си, докато чух вътре да се вдига телефонът и гласът на иконома да поръчва такси. Тогава тръгнах бавно по алеята, като се отдалечих от къщата с намерение да чакам до портата.
Не бях изминал и двайсет ярда, когато чух името си, и Гетсби излезе измежду два храста и пристъпи по алеята. По това време вече трябва да съм се чувствал доста странно, тъй като не можех да мисля за нищо друго освен за осветения му от луната розов костюм.
— Какво правите? — запитах аз.
— Просто стоя тук, приятелю.
Това ми се видя някак си унизително. Откъде да знам, след миг той можеше да се втурне да обира къщата; нямаше да се изненадам, ако видех някакви зловещи лица, лицата на „хората на Улфсхайм“, зад него в тъмния храсталак.
— Видяхте ли нещо неприятно на пътя? — запита той след минута.
— Да.
Той се поколеба.
— Убита ли е?
— Да.
— Така си и мислех; казах на Дейзи, че така мисля. По-хубаво беше ударът да дойде изведнъж. Тя го понесе доста добре. — Той говореше тъй, сякаш реакцията на Дейзи беше най-важното нещо.
— Отидох до Уест Ег по един страничен път — продължи той — и оставих колата в гаража си. Не мисля, че някой ни е видял, но разбира се, не мога да бъда сигурен.
Вече толкова го ненавиждах, че не намерих за необходимо да му кажа, че греши.
— Коя беше жената?
— Казва се Уилсън. Съпругът й държи гаража. Как, по дяволите, стана това?
— Ами опитах се да извия кормилото… — Той прекъсна изречението си и изведнъж аз отгатнах истината.
— Дейзи ли караше?
— Да — призна той след малко, — но разбира се, ще кажа, че съм бил аз. Виждате ли, когато напуснахме Ню Йорк, тя беше много неспокойна и смяташе, че ако кара, ще се поуспокои — и тази жена изтича срещу нас точно когато минавахме край една кола, която идваше от обратната посока. Всичко стана за един миг, но ми се стори, че тя искаше да ни заговори, взе ни за някакви нейни познати. И така, най- напред Дейзи се отдалечи от жената и се насочи към другата кола, но тогава изгуби самообладание и се върна. В секундата, когато ръката ми докосна кормилото, аз почувствах удара — трябва да я е убил моментално.
— Разкъсал я е.
— Не ми разказвай, приятелю. — Той потръпна. — Дейзи натисна педала за газта още по-силно. Опитах се да я накарам да спре, но тя не можеше, затова дръпнах ръчната спирачка. Тогава тя падна на скута ми и аз продължих да карам. Утре ще е по-добре — каза подир малко той. — Просто ще чакам тук да видя дали Том няма да се опита да я тревожи за онази неприятност днес следобед. Заключила се е в стаята си и ако прояви някаква грубост, тя ще изгаси светлината и пак ще я запали.
— Няма да я докосне — казах аз. — Той не мисля за нея.
— Не му вярвам, приятелю.
— Колко време ще чакате?
— Цяла нощ, ако е необходимо. Изобщо, докато всички си легнат.
Хрумна ми друго нещо. Да предположим, че Том открие, че Дейзи е карала колата. Той може да помисли, че това има някаква връзка — би могъл да помисли какво ли не. Погледнах към къщата; долу се виждаха два или три светещи прозореца и розовият блясък от стаята на Дейзи на втория етаж.
— Вие чакайте тук — казах аз. — Ще видя дали има някакъв признак на тревога.
Върнах се по края на моравата, прекосих полека постланата с чакъл алея и се качих на пръсти по стълбата на верандата. Завесите на гостната бяха отворени и аз видях, че стаята беше празна. Като минавах през верандата, където бяхме вечеряли през онази юнска привечер преди три месеца, стигнах до малък правоъгълник светлина, за който предположих, че е прозорецът на кухненския килер. Транспарантът беше спуснат, но над перваза имаше пролука.
Дейзи и Том седяха един срещу друг на кухненската маса, с чиния студено пържено пиле между тях и две бутилки бира. Той говореше разпалено и в увлечението му неговата ръка беше паднала върху нейната и я прикриваше. От време на време тя поглеждаше към него и кимаше в съгласие.
Те не изглеждаха щастливи и никой от двамата не се беше докосвал до пилето, нито до бирата — и все пак не бяха и нещастни. Картината явно излъчваше атмосфера на естествена интимност и всеки би казал, че двамата заговорничат.
Докато се връщах на пръсти от верандата, чух таксито да опипва в тъмнината пътя си към къщата. Гетсби чакаше, където го бях оставил на алеята.
— Всичко ли е спокойно там горе? — запита загрижено той.
— Да, напълно спокойно. — Аз се поколебах. — По добре си отидете вкъщи и поспете.
Той поклати глава.
— Искам да чакам тук, докато Дейзи си легне. Лека нощ, приятелю.
Той сложи ръце в джобовете на сакото си и отново се зае да наблюдава усърдно къщата, сякаш моето присъствие опетняваше светостта на бдението. Затова си тръгнах и го оставих да стои на лунната светлина… и да бди напразно.
ГЛАВА VIII
Не можах да заспя цяла нощ; имаше мъгла, воят на сигналната сирена непрекъснато се носеше над пролива и аз се мятах полуболен между гротескната действителност и кошмарни, страшни сънища. Преди разсъмване чух едно такси да се движи по алеята на Гетсби и веднага скочих от леглото и започнах да се обличам — чувствах, че имам да му кажа нещо, да го предупредя за нещо, а сутринта щеше да бъде твърде късно.
Като прекосих моравата му, видях, че предната врата беше все още отворена и той се бе облегнал на една маса във вестибюла, натежал от отчаяние или съненост.
— Нищо не стана — каза натъжено той. — Чаках и към четири часа тя дойде до прозореца и постоя там една минута, а после изгаси лампата.
Къщата му никога не беше ми изглеждала толкова огромна, колкото тази нощ, когато тършувахме в големите стаи за цигари. Разтваряхме дълги завеси и опипвахме неизброими метри тъмни стени, за да открием електрическите ключове — веднъж се сгромолясах върху клавишите на едно призрачно пиано. Навред имаше необяснимо количество прах и въздухът в стаите беше застоял, сякаш не са били проветрявани много дни. Намерих кутията на една непозната маса с две стари, изсъхнали цигари вътре. Разтворихме широко френските прозорци на гостната и седнахме да пушим в тъмнината.
— Трябва да се махнете оттук — казах аз. — Много е вероятно да открият колата ви.
— Да си отида сега, приятелю?
— Вървете за една седмица в Атлантик Сити или в Монреал.
Той не искаше и да помисли за такова нещо. Не можел в никакъв случай да изостави Дейзи, преди да узнае какво възнамерява да прави. Беше се вкопчил в някаква последна надежда и не ми даваше сърце да го откъсна от нея.
Именно тази нощ той разказа странната история на ранната си младост с Дан Коуди — разказа ми я, защото „Джей Гетсби“ се беше счупил като стъкло в твърдата омраза на Том и дългата, тайна, фантастична драма вече беше изиграна. Мисля, че сега би признал всичко, без да крие каквото и да било, но той искаше да говори за Дейзи.
