Тя била първото „добро“ момиче, което някога бал срещал. При различни случаи, които не ми разкри, той бил влизал в допир с такива хора, но между тях и него винаги имало невидима мрежа от бодлива тел. За него Дейзи била вълнуващо желана. Отивал в нейната къща отначало с други офицери от Кемп Тейлър, после самичък. Тя го удивлявала — никога по-рано не бил виждал такава къща. Но онова, което й придавало особено очарование, било обстоятелството, че в нея живее Дейзи; за нея тя била нещо толкова обикновено, колкото за него палатката в лагера. Къщата била наситена с тайнственост, загатвала за спални на горния етаж, по-красиви и прохладни от другите спални; за коридори, изпълнени с буйно и радостно оживление; и за романтични истории, който още не са плесенясали и не са скътани в благоуханните треви на спомените, а носят свежия полъх на настоящето и ухаят на блестящи нови автомобили и на танцови вечери, чиито цветя още не са увехнали. Вълнувало го и това, че много мъже вече били обичали Дейзи — то увеличавало стойността й в неговите очи. Той усещал присъствието им из цялата къща, насищащо въздуха с аромата и ехото на все още трептящи чувства.
Но той знаел, че се намира в къщата на Дейзи по някаква огромна случайност. Колкото и обещаващо можело да е бъдещето му като Джей Гетсби, в тогавашния момент той бил беден млад човек без минало и всеки миг униформата, която прикривала този факт, можела да се смъкне от плещите му. Затова използвал времето си докрай. Вземал каквото можел да получи, жадно и безскрупулно — по-нататък взел и Дейзи в една тиха октомврийска нощ, взел я, защото нямал никакво право да докосне дори ръката й.
Той може и да се е презирал, защото я взел с измама. Не искам да кажа, че си е приписвал несъществуващи милиони, но умишлено е вдъхвал на Дейзи чувство на сигурност; оставил я да вярва, че е човек от съвсем същия обществен слой като нейния — че е напълно способен да се грижи за нея. Всъщност нямал такива възможности — нямал зад себе си уютна семейна среда и бил изложен на опасността да бъде запокитен къде ли не из света по каприза на едно безлично правителство.
Но той не се презирал и нещата не взели насоката, която си представял. Възнамерявал може би да получи каквото може и да си върви — но сега открил, че се е обвързал в служба на един идеал. Знаел, че Дейзи е нещо изключително, но не проумявал точно колко изключително можело да бъде едно „добро“ момиче. Тя изчезнала в своята богата къща, в своя богат, пълен живот, като не оставила на Гетсби нищо. Чувствал се оженен за нея, и толкова.
Когато се срещнали отново, два дни по-късно, Гетсби бил този, който се задъхвал от очакване и се чувствал някак си излъган. Верандата й блестяла от купения лукс на отразена светлина; плетената скамейка проскърцала луксозно, когато тя се извърнала към него и той целунал странната й, прелестна уста. Тя била настинала и това правело гласа й по-дрезгав и по-чаровен от всякога и Гетсби бил завладян от младостта и тайнствеността, които богатството скътва и запазва, от свежестта на многото дрехи и на самата Дейзи, бляскаща като сребро, застрахована от опасности и горда — далеч от суровата борба на бедните.
— Не мога да ви опиша с каква изненада открих, че я обичам, приятелю. За известно време дори се надявах, че ще ме изостави, но тя не го направи, защото и тя беше влюбена в мен. Мислеше, че знам много, защото знаех различни неща от нея… Ето в такова състояние бях откъснат от амбициите си, с всяка минута все по-влюбен, и изведнъж нищо вече не ме интересуваше. Какъв смисъл имаше да върша големи дела, ако можех да са чувствам по-добре, когато и разказвам за намеренията си?
Последния следобед, преди да замине за чужбина, той седял с Дейзи в обятията си, дълго и мълчаливо. Бил студен есенен ден, в стаята горял огън и бузите й пламтели. От време на време тя се раздвижвала и той помествал малко ръката си. Веднъж целунал бляскавата й коса. Следобедът ги укротил за малко, сякаш за да остави у тях дълбок спомен за дългата раздяла, която им носел утрешният ден. В едномесечната си любов те никога не били по-близки и връзката им никога не била по-здрава, отколкото когато тя допирала леко устни до рамото му или когато той докосвал нежно крайчеца на пръстите й, сякаш била заспала.
Във войната се проявил изключително много. Преди да отиде на фронта, бил капитан, а след битките при Аргона получил майорски чин и командване на дивизионните картечни части. След примирието положил луди усилия да се върне в отечеството си, но някакво усложнение или недоразумение го изпратило в Оксфорд. Обзела го тревога — в писмата на Дейзи се долавяло нервно отчаяние. Не виждала защо не може да си дойде. Чувствала натиска на външния свят и искала да го види, да усети присъствието му до себе си и да и бъде вдъхната увереност, че все пак постъпва правилно.
Защото Дейзи била млада и изкуственият й свят ухаел на орхидеи, бил изпълнен с приятен, весел снобизъм и с оркестри, които определяли шлагера на годината, вливайки тъгата и съблазънта на живота в нови мелодии. Цяла нощ саксофоните ридаели, изтръгвайки безнадеждно звуците на „Бийл Стрийт Блус“, докато стотина чифта златни и сребърни пантофки се тътрели по блещукащата прах. В сивия час на следобедния чай винаги имало стаи, в които непрестанно туптяла тази сладостна треска, и тук-там се мяркали нови лица, довеяни като листа на роза под тъжните звуци на корните.
Дейзи отново попаднала във водовъртежа на този сумрачен свят; изведнъж тя пак взела да се среща с пет-шест мъже в един ден и да заспива призори, а украсената с мъниста вечерна рокля се търкаляла сред умиращи орхидеи край леглото й. И през всичкото време нещо в нея викало да вземе решение. Искала животът й да се оформи веднага, незабавно — и решението трябвало да дойде под влиянието на някаква намираща се наблизо сила — любов, пари, безспорна практическа изгода. Тази сила придобила форма по средата на пролетта с пристигането на Том Бюканан. Личността му и положението му излъчвали някаква здрава сила и Дейзи се почувствала поласкана. Гетсби получил писмото, докато все още бил в Оксфорд.
На Лонг Айланд се беше зазорило, когато ние продължихме да отваряме останалите прозорци долу, и къщата се изпълваше със сивкава, златиста светлина. Сянката на едно дърво се очертаваше рязко на росната трева и призрачни птици започваха да пеят между синкавите листа. Във въздуха имаше бавно, приятно движение, което трудно можеше да се нарече вятър, но обещаваше приятно прохладен ден.
— Мисля, че тя никога не го е обичала. — Гетсби се извърна от един прозорец и ме погледна предизвикателно. — Спомнете си, приятелю, че днес следобед тя беше много възбудена. Той й каза всички тези неща по начин, който я изплаши — излезе така, като че ли аз съм някакъв евтин мошеник. И затова тя просто не знаеше какво говори.
Той седна мрачно.
— Разбира се, тя може да го е обичала за малко, когато са се оженили — но дори и тогава е обичала повече мен, разбирате ли?
Внезапно той направи една странна забележка.
— Както и да е, било е нещо съвсем лично.
Как трябваше да се разбере това? Можеше само да се подозира, че придава на връзките си с Дейзи неизмерима дълбочина.
Гетсби се завърнал от Франция, когато Том и Дейзи били все още на сватбено пътешествие, и тласкан от непреодолим порив, той предприел едно нещастно пътуване до Луивил с последните пари от офицерската си заплата. Останал там една седмица, като обикалял улиците, където техните стъпки са отеквали заедно в оная ноемврийска нощ, и посещавал забутаните кътчета, където по-рано отивали с бялата й кола. Също както къщата на Дейзи винаги му изглеждала по-тайнствена и по-весела от другите къщи, така и представата му за самия град била наистина с меланхолична красота, макар че тя вече го била напуснала.
Заминал си със съзнанието, че ако я е търсил по-настойчиво, може би е щял да я намери, че я е изоставил. В дневния влак — сега той бил съвсем без пари, било горещо. Отишъл на откритата част на вагона, седнал на един сгъваем стол и гарата се отдалечила, а пред погледа му се занизали гърбовете на непознати сгради. Влакът навлязъл сред покритите с пролетна растителност поляни, където един жълт трамвай се надбягвал за минута с влака и в него имало хора, които може някога да са видели бледото й чаровно лице по някоя случайна улица.
Пътят извил и сега се отдалечавал от слънцето, което, потъвайки зад хоризонта, сякаш давало благословията си на изчезващия град, където тя е поела първия си дъх. Той прострял в отчаяние ръка, като че за да грабне само шепа въздух, да запази частица от мястото, което тя със своето присъствие направила
