— Ето тука тя ми се отдаде.
— Заведох я ей там, зад лозята.
— Тя пет пари не дава — нито той, само дето беше това проклето куче. Ето тука легнахме с нея…
— У теб ли е греблото?
— Не виждаш ли, че ти го носиш бе, смешко?
— Добре де, какво ме интересува, че си спал нея? До онази нощ не бях похващал жена, откакто се ожених — дванадесет години. А сега ми разправяш…
— Чакай да ти обясня за кучето…
Никол ги гледаше през клонките; това, което разправяха, й изглеждаше напълно редно — за един човек едно нещо е хубаво, за друг — друго. Но думите, които беше доловила, я накараха да се замисли, че светът е на мъжете; когато се завърна вкъщи, отново я обзеха съмнения.
Дик и Томи бяха на терасата. Тя мина помежду им, влезе в къщата, върна се с блокче за рисуване и започна да скицира главата на Томи.
— Човек винаги трябва да си намира занимание — пошегува се Дик.
Как можеше да казва такива изтъркани неща, когато лицето му още беше тъй безкръвно, че червеникавата му брада се открояваше на бледите му бузи, а очите му бяха налети с кръв? Тя се обърна към Томи:
— Винаги намирам какво да правя. По-рано имах едно игриво полинезийско маймунче и с часове си играех с него, докато хората наоколо започнаха да намекват лоши неща и да правят груби шеги…
Умишлено не поглеждаше Дик. Той се извини и влезе в къщата. Тя го чу да си налива две чаши вода една след друга и почувствува, че става още по-безжалостна към него.
— Никол… — започна Томи, но се закашля.
— Ще ти дам една камфорова течност за разтривки — предложи тя. — Американска е и Дик вярва в нея. Ей сега ще се върна.
— Наистина трябва да си тръгвам. Дик се приближи и седна.
— В какво вярвам?
Когато тя се върна с шишенцето, двамата мъже не бяха помръднали; долови, че бяха водили оживен, но празен разговор.
Шофьорът стоеше на вратата с една чанта със снощните дрехи на Томи. Видът на Томи в дрехи, заети от Дик, я накара да го съжали, сякаш Томи не беше в състояние да си купи такива дрехи, макар че това не беше вярно.
— Когато отидеш в хотела, разтрий си врата и гърдите с това, после смръкни през носа — посъветва го тя.
— Чакай — промърмори Дик, когато Томи тръгна надолу по стълбите, — не му давай цялото шишенце — в тукашната аптека е изчерпано, трябва да се изписва от Париж.
Томи се приближи достатъчно, за да чува какво си говорят, и тримата застанаха на слънцето, Томи разкрачен пред колата, сякаш се готвеше да я вдигне на гръб.
Никол пристъпи надолу по пътеката.
— Дръж — каза тя. — Знай, че това е голяма рядкост.
Тя усети как Дик до нея се смълча; отдалечи се една крачка встрани от него и замаха с ръка, когато колата потегли с Томи и с камфоровата течност. След това се върна да вземе своето лекарство.
— Жестът беше излишен — каза Дик. — Ние сме четирима и от години наред, когато някой започне да кашля…
Те се спогледаха.
— Винаги можем да си набавим ново шишенце… — Изведнъж тя загуби самообладание и го последва на горния етаж, където той се отпусна мълчаливо на леглото си.
— Искаш ли да ти донесат обеда тук? — запита тя. Той кимна и остана да лежи, загледан апатично в тавана. Обхваната от несигурност, тя слезе да се разпореди. Върна се отново горе и надникна в стаята му — сините му очи бяха като прожектори, опипващи мрачно небе. Тя остана няколко мига на прага, съзнавайки вината си пред него, боейки се малко да влезе вътре… Протегна ръка, като че ли се готвеше да разтрие челото му, но той се извърна като недоверчиво животно. Никол не можа да издържи повече това положение, обхваната от паника, като домашна прислужничка тя се затича надолу по стълбите, ужасена от мисълта с какво ще подхранва духа си този поразен от живота човек на горния етаж, докато тя трябва да продължи да бозае морални сили от изсъхналата му гръд.
След седмица Никол забрави чувството, което бе изпитала към Томи — тя не се отличаваше с особена памет за хора и лесно ги забравяше. Но когато настъпиха първите юнски горещини, научи, че той бил в Ница. Беше се обадил с бележка, адресирана до тях двамата, Никол бе разтворила плика под сенника на плажа заедно с другите писма, донесени от къщата. След като я прочете, я подхвърли на Дик, а той на свой ред хвърли една телеграма на скута й.
„Ще бъда при Гос утре за съжаление без мама надявам се да ви видя.
— Ще се радвам да я видя — каза Никол сухо.
Седма глава
Но на другата сутрин Никол отиде с Дик на плажа, отново обхваната от съмнения, че той замисля някакъв отчаян ход. След вечерта, прекарана на яхтата на Голдинг, тя усещаше, че става нещо. Намираше се на ръба между старата опора, която винаги й бе давала чувство за сигурност, и предстоящия скок, след който щеше да се намери променена до последната фибра на тялото си — така се страхуваше, че нямаше сили да застане лице срещу лице с тази мисъл. Струваше й се, че тя и Дик са променящи се неясни фигури като блуждаещи сенки, завъртели се във фантастичен танц. В продължение на месеци всяка дума между тях беше със скрит подтекст, със съдържание, което скоро щеше да се разясни при продиктувани от Дик условия. Макар че сегашното и душевно състояние беше може би по-обнадеждаващо — дългите години, през които тя само бе съществувала, бяха оказали съживяващо въздействие върху онези страни от характера й, които началният стадий на болестта беше умъртвил и които Дик не бе успял да достигне не по своя вина, а защото никое същество не може да обгърне изцяло друго, — то все пак я тревожеше. Най- печалното в отношенията им беше, че Дик ставаше все по-безразличен; засега това безразличие се изразяваше в прекомерно пиене. Никол не знаеше дали ще бъде смазана или пощадена — гласът на Дик, кънтящ от неискреност, още повече я объркваше; тя не можеше да предположи каква ще бъде следващата му стъпка по лъкатушната пътека, разстилаща се пред тях, какво ще стане накрая, когато тя скочи към неизвестното.
Последиците не я тревожеха — тя подозираше, че в резултат от всичко ще се освободи от едно бреме, ще прогледне. Никол беше създадена за промени, за движение, нейните пари бяха крилата й и плавниците й. Новото положение на нещата наподобяваше състезателна кола, която в продължение на години е била скрита под каросерията на семейна лимузина, сега каросерията щеше да бъде демонтирана и колата отново щеше да стане такава, каквато беше поначало — бегач. Никол вече предусещаше свежия насрещен полъх — боеше се само от гаечния ключ и от това, че беше в неведение кога ще я зачовъркат с него.
Двамата отидоха на плажа, белите му гащета и нейният бял костюм се открояваха рязко на бронзовите им тела. Никол забеляза, че Дик търси с очи децата сред лабиринта от разгънати чадъри, и като разбра, че той не я наблюдава, изгледа го критично и реши, че той търси децата не защото е загрижен за тях, а защото е загрижен за себе си. Вероятно плажът му всяваше чувство на страх, караше го да се чувствува като детрониран властелин, който тайно наднича в стария си дворец. Тя бе намразила неговия свят, изтъкан от учтивост и изискани шеги, забравяйки, че в продължение на дълги години този свят е бил единственият достъпен за нея. Нека той гледа как плажът — неговият плаж — сега е в плен на безвкусицата; нека търси из него цял ден, без да намери ни камък от стената, с която го беше някога оградил — „китайската стена“,
