очакваната емоционална реакция — била тя страх, любов или съчувствие.
— Разбирам — каза тя, макар че не разбираше много добре.
Никол загуби нишката на мисълта му и започна да става нетърпелива, а Дик продължи:
— Опасното за една актриса е да изявява очакваната реакция. Ето, да предположим, че някой ти каза: „Човекът, когото обичаш, умря.“ В действителния живот ще изпаднеш в отчаяние. Но на сцената задачата ти е да забавляваш хората — публиката може сама „да реагира“. Актрисата трябва да има грижата най-напред за репликите си, след това трябва да прикове вниманието на публиката отново към себе си, да го отклони от убития китаец или за каквото там става дума. Затова тя трябва да направи нещо, което е неочаквано. Ако публиката мисли, че героинята е коравосърдечна, тя се изявява пред тях като нежна, ако я мислят за нежна — прави обратното. Трябва да излезеш от прототипа на ролята си — нали разбираш?
— Не съвсем — призна Розмари. — Какво имаш предвид с това „да излезеш от ролята си“?
— Вършиш нещо неочаквано, за да отклониш вниманието на публиката от даден обективен факт, за да го насочиш към себе си. След това отново влизаш в ролята си.
Никол не можеше да понася повече. Тя рязко се изправи, без да се опитва да прикрие нетърпението си. Розмари, която от няколко минути смътно долавяше нейното състояние, се обърна примирително към Топси:
— Би ли искала да станеш актриса, когато пораснеш? Мисля, че от теб ще излезе добра актриса.
Никол я изгледа право в очите и с гласа на дядо си каза бавно и отчетливо:
— Абсолютно неуместно е да се набиват подобни идеи в главите на чуждите деца. Не трябва да се забравя, че ние може би градим съвсем други планове за тях. — Тя се обърна остро към Дик: — Ще закарам колата вкъщи. Ще изпратя Мишел да вземе теб и децата.
— Не си карала от месеци — възпротиви се той.
— Това не значи, че съм забравила.
Без да погледне Розмари, чието лице явно „реагираше“, Никол ги остави под чадъра.
Преоблече се в кабините. Изразът на лицето й беше все още твърд като безжалостна маска. Но когато зави по пътя между сводестите пинии, атмосферата се промени — една катеричка се стрелна между клоните, вятърът раздвижи зеленината, в далечината се разнесе кукуригане, през спокойния гъстак се процеждаха слънчевите лъчи, — гласовете от плажа заглъхнаха. Никол се успокои, почувствува се свежа и щастлива; мислите и бяха ясни като гласовити звънчета — имаше усещането, че е излекувана — при това по нов начин. Самочувствието й започна да разцъфва като голяма хубава роза и тя хвърли поглед назад към лабиринтите, из които се беше лутала години наред. Мразеше плажа, мразеше местата, където бе кръжила като планета около слънцето си — Дик.
„Но аз съм почти наред — помисли си тя. — Нищо не ми липсва, макар че съм сама, без него.“ И като щастливо дете, обхваната от желание действително нищо да не й липсва, съзнавайки смътно, че това бе искал и Дик, тя се отпусна на леглото си веднага щом се прибра, и написа до Томи Барбан в Ница късо, предизвикателно писмо.
Но това беше през деня — привечер, когато неминуемо настъпва нервно изтощение, доброто й настроение помръкна, пронизано от стрелите на залеза. Боеше се от онова, което си беше наумил Дик: отново почувствува, че сегашното му поведение се определя от предначертан план, а тя се боеше от неговите планове — те се осъществяваха и се градяха върху изчерпателна логика, която бе извън обсега на нейните възможности. Така или иначе, тя бе предоставила на него грижата да обмисля; дори когато го нямаше, всяко нейно действие се предопределяше от това, какво би одобрил той и какво не, затова сега чувствуваше, че не може да мери сили с него. И все пак осъзнаваше, че сега трябва да мисли сама; вече знаеше номера на страшната врата на въображението, прага към бягството, което не води до изход; знаеше, че сега и в бъдеще най-голямата й грешка ще бъде да се самозаблуждава. Това беше дълъг урок и тя го бе научила. Или мислиш — или предоставяш на другите да мислят за теб и изпадаш в подчинение, те те оформят като тесто, пречупват естествените ти предпочитания, налагат ти определено държане и те стерилизират.
Вечеряха спокойно с Дик, пиха доста бира и се смяха с децата в стъмнилата се стая. След това той изсвири няколко песни от Шуберт и нови джазови мелодии от Америка, а Никол затананика над рамото му с малко дрезгавия си приятен контраалт:
— Тази не ми харесва — каза Дик и понечи да обърне страницата.
— О, продължавай! — възкликна тя. — Нима цял живот ще се стряскам, щом чуя думата „татко“!
По-късно седнаха с децата на мавританския терасовиден покрив да гледат фойерверките над двете казина, далеч долу край брега. Самотно и тъжно беше да знаеш, че сърцето ти е празно за другия и неговото за теб.
На сутринта, когато се върна от покупки в Кан, Никол намери бележка, в която Дик обясняваше, че е взел малката кола и е заминал за Прованс, където ще прекара няколко дни сам. Още недочела бележката, телефонът иззвъня — Томи Барбан, обаждаше се от Монте Карло: получил писмото и потеглил. Когато тя каза, че се радва на посещението му, почувствува отразена в слушалката топлината на устните си.
Осма глава
Тя се изкъпа, намаза се с балсам, напудри цялото си тяло, стъпи на една хавлиена кърпа, поръсена с друг вид пудра, и натри ходилата и пръстите на краката си. Вгледа се критично в линията на хълбоците си и се запита кога стройната тънка фигура ще се обезформи и загрубее под тежестта на килограмите. „Може би след пет-шест години — но сега не съм зле, всъщност не съм по-зле от която и да било от моите познати“ — каза си Никол.
Не преувеличаваше. Единствената разлика между сегашната Никол и Никол отпреди пет години беше тази, че сега вече не беше младо момиче. Но и тя плащаше дан на манията на преклонение пред младостта, на филмите с безбройните момичета деца, въплътяващи активния и мисловен живот по света, затова съжаляваше, че не е по-млада.
Облече за първи път от много години дълга до глезените рокля, напарфюмира се с „Шанел 16“ тъй, сякаш свещенодействуваше. В един часа, когато Томи пристигна с колата, тя беше свежа като грижливо поддържана градина.
Колко хубаво беше отново да има тези неща, да знае, че буди възхищение, че предизвиква интерес! Беше загубила две от хубавите, изпълнени с арогантност към живота млади години — сега искаше да навакса; тя поздрави Томи тъй, сякаш той беше един от многото мъже в краката й; тръгна пред него вместо редом с него, когато прекосиха градината към широкия сенник. Хубавите деветнадесетгодишни и двадесет и девет годишни жени си приличат в лекомислената самоувереност, докато в годините между тези две възрасти те не са като водовъртеж, който всмуква в себе си всичко от обкръжаващия свят. Тези две възрасти са години на предизвикателна самоувереност на млад кадет; междинните години напомнят за войн, който си почива след сражение.
Но докато деветнадесетгодишното момиче черпи самоувереността си от щедрото внимание, което му се засвидетелствува, двадесет и девет годишната жена е по-придирчива. За да задоволи глада на желанията си, тя се обръща само към най-изисканите блюда, а когато е сита, се задоволява с хайвера и шампанското на потенциалната си сила. За нейно щастие и в първия, и във втория случай, изглежда, не я тревожи
