мексиканецът, който караше лодката, с готовност зае неговото място.
Той беше по-тежък от първия. Когато моторницата ускори хода си, Дик събра сили, легнал по корем на дъската. След това се провря под мексиканеца, пое въжето и се напъна. Но не можа да се изправи. Никол видя как променя положението си и отново се напряга, но когато цялата тежест на другия легна на плещите му, той не успя да се надигне нито сантиметър повече. Опита се отново — издигна се малко, още малко — Никол усети как по челото й избива пот и тя се напряга заедно с него, — сега той само успяваше да запази достигнатата височина, след това се сгромоляса, удари си коленете в дъската, двамата паднаха във водата и дъската за малко не блъсна Дик по главата.
— Бързо към тях! — извика Никол към човека на кормилото; още недоизказала думите си, тя видя, че Дик потъва, и ахна от уплаха, но той отново изплува, обърна се по гръб и мексиканецът се приближи да му помогне. Сякаш измина цяла вечност, докато лодката стигне до тях, но когато те бяха редом с борда й, Никол видя Дик отпуснат във водата, с безизразно лице, сам сред водата и небето и страхът й бързо отстъпи място на презрение.
— Ще ти помогнем, докторе… Хвани го за крака… ха така… сега заедно…
Дик седна задъхан, с празен поглед.
— Знаех си, че не трябваше да се опитваш — не можа да се сдържи Никол.
— Той се измори първите два пъти — обади се мексиканецът.
— Беше глупаво — настоя Никол. Розмари тактично мълчеше.
След минута Дик дойде на себе си и каза, все още задъхан:
— Този път и хартиена кукла не бих могъл да повдигна.
Последва заразителен смях, който разпръсна напрежението, предизвикано от провала му. Всички бяха внимателни с Дик, когато слизаше на кея. Но Никол беше раздразнена — сега всичко, което той вършеше, я дразнеше.
Тя седна с Розмари под един сенник, а Дик отиде до бюфета да вземе нещо за пиене. За тях донесе херес.
— Първата чаша, която съм пила, беше с вас — каза Розмари и в изблик на ентусиазъм добави: — О, тъй се радвам да ви видя и да знам, че сте добре. Боях се… — тя не доизказа мисълта си, след това се коригира — че може би не сте добре.
— Сигурно си чула, че съм започнал да се провалям?
— О, не — просто… просто чух, че си се променил. И така се радвам да видя със собствените си очи, че не е вярно!
— Вярно е — отвърна Дик и седна при тях. — Нещата отдавна започнаха да се променят — но отначало не личеше. Външно не личи известно време, след като духът е сломен.
— Събирате ли се с хора тук, на Ривиерата? — побърза да го прекъсне Розмари.
— Ривиерата е добър терен, ако човек пожелае да открие интересни екземпляри. — Той посочи с глава към хората, които се разхождаха наоколо по златистия пясък. — Чудесни кандидати за компания. Виж как нашата стара приятелка мисис Ейбрамс се държи като херцогиня от свитата на кралица Мери Норт. Не й завиждай — помисли си колко дълго мисис Ейбрамс е трябвало да пълзи на ръце и колене по задното стълбище на „Риц“, за да стигне до приемния салон, как се е задавяла от праха на килимите. Розмари го прекъсна:
— Но това наистина ли е Мери Норт? — Тя гледаше жената, която бавно приближаваше към тях, обкръжена от групичка хора, от чието държане личеше, че са свикнали да бъдат център на внимание. Когато стигнаха на десет крачки от тях, погледът на Мери се спря за част от секундата върху Дик и Никол — това беше един от тези неприятни погледи, които подсказват на гледания, че са го забелязали, но ще се престорят, че не го виждат, поглед, какъвто нито Дайвърови, нито Розмари Хойт си бяха позволили да хвърлят някому през живота си. На Дик му стана смешно, когато Мери забеляза Розмари, промени намерението си и се приближи. Тя заговори с Никол приятелски и сърдечно, кимна на Дик, без да се усмихне, сякаш беше болен от заразна болест — в отговор на което той се поклони иронично, — и поздрави Розмари.
— Чух, че сте тук. За дълго ли?
— До утре — отговори Розмари.
Тя също беше забелязала как Мери пренебрегва Дик и Никол, за да говори с нея, и от чувство за солидарност се постара да охлади ентусиазма й: не, тя не беше свободна за вечеря.
Мери се обърна към Никол с превзетост, примесена със съчувствие.
— Как са децата? — запита тя.
В същия момент те пристигнаха и Никол трябваше да ги изслуша: те искаха да им се разреши да влязат отново в морето, макар че гувернантката не разрешаваше.
— Не — отвърна Дик вместо нея. — След като мам-зал не разрешава — не може.
Никол се съгласи, че делегираният авторитет трябва да се зачита, и отхвърли молбата им, а Мери — която, подобно на героиня на Анита Лус111, имаше вземане-даване само със свършени факти и не притежаваше достатъчно умение дори да научи едно френско пуделче да не ходи по нужда в приемната — изгледа Дик тъй, сякаш се бе държал като последен грубиян. Раздразнен от досадните й пози, Дик запита с присмехулна загриженост:
— Как са вашите деца — и техните лели?
Мери не отговори; тя ги остави, като най-напред сложи съчувствено ръка на главата на Ленър, за негово явно неудоволствие. Когато се отдалечи, Дик каза:
— Като си помисля само колко време съм прахосал, за да я науча на държане.
— Аз я харесвам — възрази Никол.
Горчивите думи на Дик изненадаха Розмари, която винаги го бе смятала за всепрощаващ и всеразбиращ. Изведнъж тя се досети какво бе чула за него. По време на разговор с някакви хора от Държавния департамент, пътуващи на същия кораб — европеизирани американци, стигнали до положение, при което трудно можеше да се каже към коя нация принадлежат, във всеки случай не към някоя от Великите сили, а може би към някакво царство, подобно на балканските, съставено от тях и подобните им, — бе споменато вездесъщото име на Бейби Уорън и някой бе казал, че по-младата сестра на Бейби си почернила живота заради някакъв пропаднал лекар. „Него вече никъде не го приемат“ — беше казала жената.
Тези думи бяха разтревожили Розмари. Тя не можеше да си представи Дайвърови да гледат по такъв начин на обществото, че подобен факт, ако това наистина беше факт, да има някакво значение за тях; въпреки това намекът за враждебно и организирано обществено мнение срещу тях не излезе от главата й. „Вече никъде не го приемат.“ Тя си представяше как Дик се изкачва по стълбите на една разкошна къща, дава си визитната картичка, а лакеят му отговаря: „Вече не ви приемаме“; след това тръгва по булеварда и същите думи му повтарят безброй лакеи на безброй посланици, министри, шарже д’афер…
Никол се чудеше как да се измъкне. Тя предполагаше, че Дик, стимулиран от присъствието на Розмари, ще пусне в ход чара си и ще събуди в нея старите чувства. И наистина след миг го чу да заличава неприятното впечатление от злобните си думи:
— Мери не е лоша — тя напредна много. Но трудно е да продължиш да обичаш хора, които не те обичат.
Розмари влезе в неговия тон, извърна се към Дик и зачурулика:
— О, ти си тъй мил! Не мога да си представя, че има хора, които не могат да ти простят, независимо от това какво си им направил. — След това, давайки си сметка, че ентусиазмът й нарушава правата на Никол, тя закова очи в пясъка между двамата. — Исках да ви питам какво мислите за последните ми филми — ако сте ги гледали.
Никол не каза нищо, защото бе гледала само един неин филм и го беше намерила посредствен.
— Трябва да се обясни по-надълго — каза Дик. — Представи си как Никол би ти казала, че Ленър е болен. Какво правиш в действителния живот? Как постъпват хората? Играят като актьори — с мимика, с глас, с думи, — лицето изразява мъка, гласът изразява, че си потресена, думите изразяват съчувствие.
— Да — разбирам.
— Но в театъра — не. В театъра най-добрите актриси са си създали име с това, че са пародирали
