Червения фургон. Алекс й бе казал по-рано, че независимо от цвета им, винаги наричали така административните фургони на цирковете.
Хедър я настигна.
— Искам да ти кажа, че вчера не биваше да се държа тъй свински. Бях в лошо настроение.
На Дейзи най-накрая й се стори, че зърна криещата се зад зле подхождащата й фасада истинска личност.
— Няма нищо.
— Алекс наистина е адски ядосан. — Дейзи се учуди, че долови в тона на Хедър искрено съчувствие. — Шеба казва, че е такъв тип мъж, който не се задържа дълго при една жена, тъй че да не ти е кофти, когато… нали разбираш.
— Какво?
— Разбираш. Когато те зареже. — Въздъхна замечтана. — Но сигурно е адски готино да си му гадже, дори и за малко.
Дейзи се усмихна.
— Аз не съм му гадже, а съм му жена.
Хедър изведнъж спря, лицето й стана пепелявосиво.
— Не може да бъде!
Дейзи също спря и след като видя реакцията на момичето, го докосна загрижена по ръката.
— Алекс и аз се оженихме вчера сутринта, Хедър.
Тя се дръпна рязко.
— Не ти вярвам. Лъжеш! Казваш го, само защото не ме харесваш.
— Не лъжа.
— Алекс не се е оженил за теб. Той не би го направил! Шеба ми каза, че той никога няма да се ожени!
— Понякога нещата се променят.
За изненада на Дейзи очите на Хедър се напълниха със сълзи.
— Кучка! Мразя те! Защо не ми каза? Ненавиждам те, че така се подигра с мен!
Врътна се и изтича към фургоните.
Дейзи погледа подире й, опитваше се да отгатне причината за враждебността на момичето. Хрумна й едно-единствено обяснение. Момичето сигурно бе влюбено в Алекс. Дейзи изпита неочаквана и остра болка на състрадание. Спомняше си твърде добре какво бе да си девойче, без възможността да влияеш върху действията на възрастните около теб. Въздъхна и пое към Червения фургон.
Въпреки името си, административният фургон беше бял, напръскан с разноцветни звезди и надписа
Рязко прекъсна разговора си, изправи се и й заговори с тъй зловещо тих глас, че тя направо щеше да умре от страх.
— Когато ти кажа, че в точно определено време трябва да бъдеш някъде, искам да си там.
— Но аз закъснях едва с половин час.
Гласът му стана още по-тих.
— Нямаш си и представа от истинския живот, нали така, Дейзи? Това е работа, а не час при фризьорката и от сега нататък ще ти удържам по пет долара от заплатата за всяка минута закъснение.
Лицето й светна.
— Нима ще ми се плаща?
Той въздъхна.
— Разбира се, че ще ти се плаща. В случай, че започнеш да вършиш някаква работа. И не очаквай да можеш да си купиш със заплатата си диаманти. Надниците в цирковете са си все така ниски.
Това изобщо не я интересуваше. Самата мисъл, че щеше да се сдобие със собствени пари, бе вълнуваща.
— Само ми кажи какво да правя. И обещавам, че повече няма да закъснявам.
Алекс я отведе до билетното гише, монтирано встрани и й обясни накратко процедурата. Беше проста работа и тя веднага я схвана.
— Ще проверявам сметките до стотинка — рече той, — тъй че не си въобразявай да заемаш пари за цигари.
— Няма да го направя.
Той не изглеждаше много убеден.
— И внимавай да не оставиш касата без надзор дори и за секунда. Циркът действа винаги на ръба и не можем да си позволим никакви загуби.
— Разбира се. Не съм толкова глупава.
Имаше мъчителното чувство, че бе готов да оспори казаното, но вместо това той отвори гишето. Остана при нея, докато обслужи първите клиенти, за да се убеди, че се справя и като видя, че няма да има проблеми, й каза, че тръгва.
— Не отиваш във фургона, нали?
— Не, докато не дойде време да се преоблека. Защо?
— Защото ми остава да свърша още някои неща там.
Тя трябваше да се върне във фургона, преди той да е видял бъркотията, която бе сътворила. Когато започна да чисти, трябваше да остави шкафовете и чекмеджетата затворени до последно, но искаше да бъде щателна, затова извади всичко, за да почисти лавиците и да започне отначало. И сега шкафовете бяха чисти, но не й стигна времето да подреди всичко, макар че и във фургона нямаше свободно местенце от дрехи, завивки, инструменти и застрашителен брой камшици.
— Сигурна съм, че ще успея да довърша работата, след като свърша тук.
Той кимна и си тръгна.
Следващите няколко часа минаха без инциденти. Харесваше й да си бъбри с хората, които идваха да купят билети, а в няколко случая, когато семействата бяха очевидно бедни, тя измисляше чудесни причини да получат безплатни пропуски.
Новината, че е жена на Алекс се бе разпространила и доста циркови артисти си намираха извинение да поспрат край гишето, за да задоволят любопитството си. Тяхната дружелюбност към един напълно непознат човек я стопли. Запозна се с мъжа, който ръководеше будките на продавачите, както и с неколцина клоуни и с членове на семейство Лискомб, които изпълняваха номера с коне. Забеляза, че някои от шоу-гърлите с мъка прикриха ревността си от факта, че бе успяла да впримчи Алекс Марков, и оцени щедростта на духа им. За пръв път от пристигането си усети искрица надежда. Може би в крайна сметка нямаше да се провали.
Може би най-интересният от всички бе Брейди Пепър, бащата на Хедър. Той се появи в бял прилепнал костюм, пристегнат в кръста с жълт колан. Златни верижки висяха на шията му и обгръщаха глезените му.
Едно момиче от миманса на име Шарлин вече й бе казало, че Брейди бил най-привлекателният мъж в цирка след Алекс и тя се улови, че бе съгласна с него. Брейди Пепър й напомняше на малко по-грубоват вариант на Силвестър Сталоун, мускулест, с наперена походка и нюйоркски уличен акцент. Чертите му на суров мъж бяха привлекателни, макар и начинът, по който я огледа преценяващо, й подсказа, че бе отявлен женкар. Седна на края на бюрото с разкрачени крака, като мъж, който владееше напълно тялото си.
— Значи идваш от някой цирк, така ли?
Зададе въпроса с агресивния, почти обвинителен тон, който мнозина кореняци-нюйоркчани използват и при най-елементарните светски разговори, и на нея й потрябваха няколко секунди, преди да схване какво имаше предвид.
— Аз ли? О, не. Семейството ми никога не е било свързано с цирка.
