— Ами… ъ-ъ-ъ, не бе трудно.
— Е, силно съм впечатлена.
С пламнало лице от усилието да се усмихва Дейзи извади първото парче, постави го на картонена чинийка и го подаде на Алекс.
Той го взе без да пророни и дума.
Тишината бе вече непоносима. Най-накрая се намеси Джил, погледът й се стрелкаше нервно между младоженеца и булката.
— Съжалявам, че е шоколадова. Но нямаше време за бяла торта, а пък и в сладкарницата бяха свършили сметаната.
Алекс остави картонената си чиния на масата тъй рязко, че недокоснатото парче торта се преобърна и падна върху глазурата си.
— Извинете ме. Трябва да се връщам на работа. Благодаря на всички ви.
Ръката на Дейзи, с която подаде парче торта на Маделин трепереше. Някой се изсмя. Дейзи вдигна глава и видя, че бе Хедър.
Девойчето й хвърли самодоволен поглед и изтича подир Алекс.
— Имаш ли нужда от помощ?
— Разбира се, скъпа. — Гласът му, топъл, пълен с чувство се понесе в нощната тишина. — Имаме проблеми с лебедката на камиона. Можеш да ми помогнеш да я прегледаме.
Дейзи премигна силно. Лесно се разплакваше, но ако заплачеше сега, никога нямаше да може да погледне отново тези хора.
— Ето ти малко торта.
Тя подаде парче на мъж с рошава руса коса и вид на застаряващ калифорнийски сърфист. Спомни си, че като се поспря до Червения фургон, се бе представил като Нико Мартин, дресьор на слоновете.
Той взе тортата без да изрече нищо, обърна й гръб и каза нещо на един от клоуните. Маделин пристъпи да помогне на Дейзи, очевидно решила, че ще е по-добре всичко да приключи по най-бързия начин. Артистите си взеха тортите и един по един се отдалечиха.
Не след дълго край масата остана само Джил.
— Съжалявам, Дейзи. Мислех, че идеята е добра но трябваше да се сетя, че на Алекс няма да му хареса. Той много държи на уединението си.
Толкова държи, че не си бе направил труда да спомене на тези хора, че се бе оженил. Дейзи се опита да се усмихне.
— Бракът изисква от всекиго известен период на привикване.
Джил вдигна остатъка от тортата и го пъхна в ръцете на Дейзи.
— Ето. Защо не го вземеш?
Дейзи усети как жлъчта се надига в гърлото й, но взе тортата, макар да не можеше изобщо да я гледа.
— Благодаря ти, става вече късно, а имам да свърша милион неща преди лягане.
И избяга.
През следващите няколко часа, докато прибираха шапитото и го подготвяха за транспортиране до следващия град, тя се зае с уморителната задача да върне всичко на място в шкафовете. Беше смазана от отчаяние и бе толкова уморена, че едва държеше изправена главата си; продължи обаче да работи.
По скъпите й панталони се виждаха ивици мръсотия, а блузата й бе прилепнала по тялото, но тя не й обръщаше внимание. Беше пожелала тези хора да й станат приятели, ала сега това никога нямаше да стане, след като знаеха колко малко внимание й обръщаше Алекс. И колко уважаваше брака им. Церемонията с тортата бе едно малко тайнство, а той се бе отнесъл към нея с презрение.
Алекс влезе във фургона малко след полунощ. Интериорът му изглеждаше все така зле, сякаш току-що бе пристигнала. Макар най-сетне да бе успяла да прибере, нямаше нито време, нито сили да изчисти друго, освен шкафовете. Мръсните чинии изпълваха мивката, а на печката си седеше същият хванал кора тиган.
Той сложи ръце на хълбоците си и огледа мръсния плот, прашната маса и парчетата, останали от сватбената им торта.
— Мислех си, че ще изчистиш този фургон. Но той е още мръсен.
Тя стисна челюсти.
— Шкафовете са чисти.
— Кой го е еня за шкафовете? Не можеш ли поне едно нещо да направиш като хората?
Тя изобщо не помисли. Беше работила с часове, бракът й бе една подигравка, публично бе унизена от един мъж, който се бе заклел пред Бога да я обича. С рязко движение тя грабна остатъка от тортата и го запрати по него.
— Тъпанар такъв!
Ръцете му машинално се вдигнаха, за да се предпази, но не бе достатъчно. Тортата го улучи по рамото и се пръсна.
Тя гледаше поразията със смесица от любопитство и безразличие. Белият пълнеж се полепи по косата и веждите, дори и но миглите му. Шоколадови бучици полепнаха но брадата му и по ръкава на тениската му. Безразличието й изчезна изведнъж, когато видя как той почервенява.
Ще я убие!
Той вдигна ръка да изтрие очите си и в същото време пристъпи към нея. Тя направи крачка встрани и, възползвайки се от моментното му заслепяване, избяга през вратата.
Огледа се отчаяна: търсеше къде да се скрие. Шапитото бе свалено, по-малките палатки бяха изчезнали, повечето камиони бяха заминали. Прекоси тичешком поляна с изсъхнала трева и се мушна в тясното пространство между два фургона. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите й. Как можа да го направи?
Подскочи, като чу мъжки глас и се притаи още по-навътре в сенките, но се блъсна в нещо твърдо. Без да погледне какво бе то, тя приклекна, опита се да успокои дъха си. Колко време щеше да му е необходимо да я намери? И какво ще направи тогава?
Зад нея, току до ухото й се чу изръмжаване.
Косата й настръхна, по гърба й потече ледена струйка. Обърна се. И се взря в чифт светлозлатисти очи.
Тялото й се парализира. Позна звяра. Разбра, че гледаше в очите на тигър. Но не бе в състояние да осмисли цялата реалност на положението.
Животното бе толкова близо, че можеше да усети дъха му върху лицето си. То оголи зъби — остри като шила, смъртоносни. Подуши миризмата му, долови как заплашителното му ръмжене се засили, как се надигна в зловещ, лаещ рев. Парализата й се стопи, когато животното отскочи назад от железните пръти, които ги разделяха.
Гърбът й се удари в нещо много твърдо и много човешко, но тя не можеше да откъсне очи от тигъра. В главата й кънтеше ужасен звън. В този миг звярът сякаш олицетворяваше всичкото зло на света и тя се усещаше така, сякаш цялата тази злост бе насочена към нея. В тази съдбоносна нощ в Южна Каролина тя като че наистина бе срещнала съдбата си.
Завъртя се, не можеше да понесе повече силата, която излъчваха онези златисти очи. И като потъна в онази солидна топлина, която се излъчваше зад нея, тя вече знаеше, че бе намерила убежище.
Сетне усети по бузата си размазания пълнеж от тортата. Страхът, изтощението, потресаващите събития през последните два дни я съкрушиха и тя изхлипа.
Ръката му, учудващо нежна, повдигна брадичката й. Взря се в още един чифт бледозлатисти очи, толкова подобни на тигровите, че имаше чувството, че бе попаднала от един звяр на друг.
— Синджун не може да те нарани, Дейзи. Той е в клетка.
— Няма значение!
Беше на ръба да изпадне в истерия. Не можеше ли да разбере, че клетката не би могла да я предпази от онова, което бе видяла в очите на тигъра?
Не, той не можеше да разбере и тя не би могла изобщо да му обясни онова мигновено усещане, че се бе
