Да целунеш ангел

— Но едва ли компенсира останалото. Защо не спазиш традицията и не облече бяло? Или поне да бе избрала нещо по-улегнало.

Защото това нямаше да е истински брак, помисли си Дейзи, а колкото повече отдаваше дан на традицията, толкова повече си мислеше за това, че ще наруши нещо, което би трябвало да е свято. Тя дори махна гарденията, която Амелия бе закичила в косите й, но мащеха й я закичи отново току преди церемонията.

Знаеше, че Амелия не одобрява и златистите й лачени обувки, които по-скоро приличаха на гладиаторски сандали от римско време, само дето бяха с десетсантиметрови токове. Бяха ужасно неудобни, но поне не можеха да бъдат сбъркани с традиционните, бели, сатенени пантофки.

— Съпругът ти не изглежда много радостен — прошепна й Амелия. — Не че съм изненадана. Опитай се да не изтърсиш някоя глупост пред него поне в първите няколко часа, чуваш ли? Ти наистина трябва да предприемеш нещо относно този твой досаден навик първо да говориш, а после да мислиш.

Дейзи почти не скри въздишката си. Амелия никога не казваше онова, което наистина мисли, докато Дейзи почти винаги го правеше и искреността й предизвикваше враждебността на мащеха й. Ала Дейзи не я биваше да се преструва. Може би защото й бе дошло до гуша от преструвките и на двамата й родители.

Погледна крадешком новоизпечения си съпруг и се запита колко ли му бе платил баща й, за да се ожени за нея. И с известна непочтителност си помисли, че й се иска да узнае как точно е била сключена сделката. В брой? С чек? Извинете ме, Александър Марков, но ще приемете ли чек от Америкън експрес? И докато наблюдаваше как съпругът й отказва да си вземе мимоза от подноса, който предлагаше Мин Сун, тя се опита да си представи какво ли мислеше той.

Колко още да остане, преди да измъкне това малко изчадие оттук? Алекс Марков погледна часовника си. Пет минути стигат, реши той. Видя как слугата, който разнасяше напитки, спря и се заумилква пред нея. Наслади се докрай, лейди. Ще мине бая време, докато това ти се случи отново.

Докато Макс показваше на съдията старинния самовар, Алекс огледа краката на съпругата си, разголени пред всички от тази смехотворна имитация на булчинска рокля. Бяха стройни и добре оформени, което го накара да се зачуди дали и останалата част на тялото й, отчасти скрита от сакото, ще е толкова примамлива. Но дори тялото на някоя сирена не можеше да компенсира факта, че го бяха насилили за този брак.

Спомни си последния си личен разговор с бащата на Дейзи.

— Тя е зле образована, непостоянна и безотговорна — бе обявил Макс Петроф. — Майка й имаше ужасно влияние върху нея. Не вярвам Дейзи да може да извърши нещо полезно. Вярно, вината за това не е изцяло нейна. Лейни никога в живота си не бе препасвала престилка, а Дейзи живя при нея до смъртта й. Истинско чудо е, че Дейзи не бе на борда на онази яхта в нощта, когато се запали. Дъщеря ми се нуждае от твърда ръка, Алекс, инак ще те побърка.

И нищо от онова, което досега бе видял у нея, не караше Алекс да се усъмни в думите на Макс. Майка й бе Лейни Девро, британската манекенка, която бе толкова известна преди трийсетина години. Очевидно благодарение на привличането на противоположностите, Лейни и Макс завързаха любовна връзка по времето, когато той тъкмо се готвеше да се превърне във водещ специалист но външна политика; Дейзи бе резултатът от тази връзка.

Макс обясни на Алекс в своя вдървен стил, че предложил на Лейни да се оженят, след като тя неочаквано забременяла, но Лейни не поискала да се обвързва. Макс твърдеше, че въпреки това винаги изпълнявал дълга си към извънбрачната си дъщеря.

Доказателствата обаче сочеха обратното. След като кариерата на Лейни започна да запада, тя се превърна в професионална посетителка и организаторка на партита. И там, където ходеше Лейни, ходеше и Дейзи. Лейни поне някога бе имала своята кариера, мислеше си Алекс, докато Дейзи очевидно никога през живота си не бе извършила и едно полезно нещо.

Като се вгледа малко по-внимателно в булката си, Алекс забеляза известна прилика с майка й. И двете имаха черни до синьо коси, а само жени, които никога не излизат от къщи, можеха да са с толкова бледа кожа. Очите й бяха необикновено сини, с толкова плътен и дълбок цвят, който стигаше до виолетово — като на крайпътните теменужки. Беше обаче по-дребна от майка си — прекалено крехка за неговия вкус, — а чертите и не бяха и наполовината дръзки, като майчините й. Доколкото си спомняше от старите снимки, профилът на Лейни бе почти мъжки, докато чертите на Дейзи бяха някак замъглени, което бе особено видно в навиреното й носле и глуповатата, мека уста.

Според Макс Лейни била силна в тялото и слаба в ума, още едно качество, което малката въздухарка отсреща очевидно бе наследила. Определено не бе пълна глупачка — твърде добре възпитана бе, за да е така, — но не беше трудно човек да си я представи като много скъпа секс-играчка на някой богаташ.

Той винаги се бе отличавал с проницателност в отношенията си с жените и, колкото и изкусително да изглеждаше дребното й тяло, би предпочел друг тип жена, жена, която да притежава и нещо повече от чифт красиви крака. Нравеше му се партньорките в леглото да са интелигентни, амбициозни, независими, да са в състояние да дадат поне толкова, колкото ще получат. Можеше да уважава жена, която да го изругае и изхвърли, но не бе свикнал на сърдитки и чумереници. А тази пухкава топчица вече го караше да скърца със зъби.

Поне нямаше да е проблем да я строи в две редици. Погледът му се зарея над нея и устните му се извиха в язвителна усмивка. Животът си има начин да се справя с разглезените, богати момиченца. И, мила моя, той определено ще се справи с теб.

В другия край на стаята Дейзи спря да се огледа в старинното огледало. Направи го по-скоро по навик, отколкото от суетност. За майка й външният вид бе всичко. Лейни смяташе размазания грим за по-голяма катастрофа от евентуален ядрен катаклизъм.

Новата прическа на Дейзи бе до брадичката отпред и малко по-дълга отзад, весела, младежка, тук-там на едри чупки. Хареса й още в началото, но още повече я захаресва тази сутрин, когато Амелия се разкудкудяка колко неподходяща била за една венчавка.

Зад собственото си изображение Дейзи видя, че съпругът й приближава. Наложи върху лицето си учтива усмивка и си рече, че всичко ще мине добре. Трябваше да мине добре.

— Събирай си нещата, ангелско лице. Тръгваме.

Тонът му никак, ама никак не й хареса, но бе развила таланта си да се справя с трудни хора и затова го пренебрегна.

— Мария приготвя нейното специално суфле Гран Марние за тържествения обяд, но още не е готово и ще се наложи да почакаме.

— Боя се, че това няма да стане. Имаме да хващаме самолет. Багажът ти е вече в колата.

Трябваше й малко време. Не бе още готова да остане насаме с него.

— Не бихме ли могли да вземем по-късен полет, Александър? Не искам да разочароваме Мария. Тя е истинско съкровище за Амелия и готви чудесни обеди.

Макар устните му да се извиха в усмивка, погледът му сякаш я прогаряше. Очите му имаха необичаен цвят — като светъл кехлибар, — напомняха й нещо загадъчно, дори зловещо. И макар да не можеше да си спомни какво бе то, усещането на безпокойство си оставаше.

— Името ми е Алекс и разполагаш с една минута да изнесеш красивото си задниче през вратата.

Пулсът й се ускори тревожно, но преди да успее да реагира, той се обърна към тримата присъстващи в стаята с тих, но властен тон:

— Надявам се да ни извините. Трябва да хващаме самолет.

Амелия пристъпи напред и се усмихна лукаво на Дейзи.

— Мале, мале! Някои хора горят от нетърпение да дойде първата брачна нощ. Нашата Дейзи наистина е примамливо и вкусно залъче, нали?

На Дейзи изведнъж й мина апетитът за суфлето на Мария.

— Ще ида да се преоблека — рече тя.

— Нямаме време за това. И така изглеждаш добре.

— Но…

Твърдата ръка на кръста й я насочи решително към коридора.