Да целунеш ангел

— Обзалагам се, че това е чантичката ти.

След като тя кимна, той взе малката й чантичка от Шанел от позлатената колонка и й я подаде. Тогава баща й и Амелия дойдоха да се сбогуват.

Макар и да не възнамеряваше да стигне по-далеч от летището, тя искаше да се освободи от ръката на Алекс, която я насочваше към вратата. Обърна се и помаха на баща си и се възненавидя за онази тръпка на страх в гласа си.

— Може би ще убедиш Алекс да останем малко по-дълго. Не сме се срещали с никого.

— Направи така, както казва той, Теодосия. И помни — това е последната ти възможност. Ако и сега се провалиш, вече вдигам ръце от теб. Нека видим дали ще можеш за пръв път през живота си да направиш нещо както трябва.

Би трябвало вече да е свикнала с това, че баща й я унижаваше пред други хора, но да бъде унизена пред новоизпечения й съпруг бе толкова смущаващо, че тя с мъка изправи рамене. Вдигна брадичка, пристъпи пред Алекс и излезе.

Не поиска да срещне погледа му, докато чакаха в мълчание асансьора, който щеше да ги отведе във фоайето. Влязоха в него. Вратите се отвориха, но се отвориха отново и на следващия етаж, за да пропуснат възрастна жена, която водеше жълтокафяв пекинез.

Дейзи веднага се сви към луксозната, облицована с тиково дърво стена на асансьора, но кучето я забеляза. Сви уши, излая яростно и скочи. Тя изпищя, когато то се докопа до краката й и скъса чорапите й.

— Махай се!

Кучето продължи да я дращи. Тя изписка и се улови за бронзовото перило. Алекс я изгледа озадачен и сетне избута кучето с крак.

— Лоша Мици! — Жената взе кученцето си в ръце и се вгледа строго в Дейзи. — Не можах да разбера какво става. Та Мици обича всички.

Дейзи започна да се поти. Продължи да стиска до болка перилото, без да сваля очи от злобното животинче, което не спираше да лае и да се опитва да я достигне, докато вратите на асансьора най-сетне не се отвориха към фоайето.

— Вие двете май се познавате — рече Алекс, след като излязоха.

— Аз… аз никога досега не съм виждала това куче.

— Не ти вярвам. То те ненавиждаше.

— Аз не съм… — тя с мъка пое дъх. — Просто съм такава с животните.

— А, значи имаш нещо към животните? Само недей ми казва, че се боиш от тях.

Тя кимна и се опита да успокои пулса си.

— Страхотно — промърмори той, докато прекосяваха фоайето. — Това е просто страхотно.

Късната априлска утрин бе влажна, ръмеше. Лимузината, която ги очакваше, не бе украсена с панделки, нямаше завързани подире й празни консервни кутии и табели Младоженци — нито една от онези прелестни глупости, запазени само за обикновените хора, които се обичат. Рече си да престане да се държи като сантиментална глупачка. Лейни я бе дразнила с години, че е безнадеждно старомодна, но единственото, което Дейзи бе желала, бе да живее един обикновен живот. Не бе чак толкова необичайно, помисли си тя, за човек, пораснал при толкова необичайни обстоятелства.

Докато се качваше в колата, забеляза, че тъмното стъкло, което отделяше шофьора от пътниците, бе вдигнато. Поне щеше да има уединението, необходимо, за да изложи пред Алекс Марков намеренията си преди още да са стигнали до летището.

Ти пое обет, Дейзи. Свещен обет. Тя отхвърли тревожния глас на съвестта си, каза си, че няма друг избор.

Той се настани до нея и обширното пространство изведнъж стана тясно. Ако не доминираше толкова физически, може би нямаше да бъде толкова изплашена. Макар да не бе тъй внушителен като онези шантаво изглеждащи културисти, той притежаваше здраво, мускулесто тяло на човек във върхова форма. Раменете му бяха широки, бедрата — тесни. Ръцете, които бе отпуснал върху панталоните на черния костюм, бяха силни и загорели, с дълги, изострени пръсти. Тя усети някакво предчувствие, което я разтревожи.

Едва потеглиха и той задърпа вратовръзката си. Махна я, напъха я в джоба на сакото и откопча яката на ризата си със сръчно движение на пръстите. Тя трепна, надяваше се, че няма да продължи да се съблича. В една от любимите й еротични фантазии тя се любеше с мъж без лице на задната седалка на бяла лимузина в задръстеното движение на Манхатън, на фона на песента на Майкъл Болтън Когато мъж обича жена, но между фантазиите и реалността имаше голяма разлика.

Лимузината ускори ход. Тя пое дълбоко дъх, опитваше се да се успокои, усети тежкото ухание на гарденията в косите си. С облекчение забеляза, че Алекс бе престанал да се съблича, но когато протегна крака и се зае да я разглежда, тя се размърда от неудобство. Знаеше, че колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде толкова красива, колкото майка си, а когато се взираха така в нея, се чувстваше като грозното пате от приказката. Дупката в блещукащите й чорапи, причинена от сблъсъка с пекинеза, изобщо не допринесе за повдигане на самочувствието й.

Отвори чантичката си да потърси цигарата, от която толкова се нуждаеше. Навикът бе ужасен и тя никак не се гордееше, че му се бе поддала. Макар Лейни винаги да бе пушила, Дейзи рядко запалваше и то само вечер, с чаша вино. Но в първите месеци след смъртта на майка си откри, че цигарите я успокояват и се пристрасти сериозно към тях. След като дръпна силно от цигарата, тя реши, че е достатъчно успокоена, за да съобщи на мистър Марков плана си.

— Угаси я, ангелско лице.

Тя го погледна извинително.

— Знам, че е ужасен навик и обещавам да не издухвам дима към теб, но сега наистина се нуждая от една цигара.

Той се пресегна през нея да отвори прозорчето. Цигарата й изведнъж избухна в пламъци.

Тя изписка и я пусна през прозорчето. Разхвърчаха се искри. Той извади от джобчето на сакото си носна кърпа и успя някак си да изгаси въгленчетата.

Дишайки тежко, тя сведе поглед и забеляза миниатюрните следи от изгоряло върху златистата дантела на роклята си и върху сатененото сако.

— Как стана това? — ахна тя.

— Предполагам, че цигарата е била нещо не наред.

— Не наред ли? Никога не съм чувала нещо подобно.

— Дай ми най-добре пакета да го изхвърля, в случай, че има и други такива.

— Да. Разбира се.

Тя му го подаде бързешком и той го мушна в джобовете на панталона си. Тя бе разтърсена, а той — напълно спокоен. Облегна се назад в своя ъгъл, кръстоса ръце на гърдите си и затвори очи.

Трябваше да поговорят — тя трябваше да му обясни плана си да сложи край на този неудобен и за двама им брак, — но той изглежда не бе в настроение за разговори, а тя се боеше, че, ако не внимава, ще обърка всичко. Цялата изминала година бе такъв провал, че си бе изработила навика да се въвлича в незначителни, но оживени разговори, за да не изпадне в другата крайност — да се сметне за напълно безнадежден случай.

Напомни си, че макар и образованието й да бе доста необичайно, то същевременно бе доста всестранно И противно на онова, което баща й мислеше, тя бе наследила неговия, а не майчиния си ум. Освен това имаше добро чувство за хумор, естествен оптимистичен възглед за живота, който дори и изминалата година не бе успяла да разруши. Знаеше четири чужди езика, можеше да познае безпогрешно на чий моделиер бе дело дадена дреха от висшата мода, бе и специалистка по успокояването на изпаднали в истерия жени. За съжаление не разполагаше дори и със зрънце здрав разум.

Защо не се бе вслушала в думате на парижкия адвокат на майка си, който й обясни, че след като дълговете бъдат платени след смъртта на Лейни, няма да остане нищо? Сега си мислеше, че навярно чувството й за вина я бе тласнало към продължилото с месеци безумно харчене, последвало онези вкочаняващи дни след опелото. От години бе искала да избяга от емоционалното изнудване, което я държеше до полите на Лейни в безкрайното търсене на удоволствия. Но тя не бе искала Лейни да умре. В никакъв случай.