Да целунеш ангел

— Мистър Марков, трябва да разберете, че не можем да живеем заедно като мъж и жена. Ние сме непознати. Цялата тази идея е смехотворна и аз трябва да настоя да бъдете по-сговорчив по този въпрос.

— Да настоя ли? — повтори благо той. — Не мисля, че имаш правото да настояваш за каквото и да е.

Тя се вдърви.

— Няма да се оставя да бъда заплашвана, мистър Марков.

Той въздъхна, поклати глава, изгледа я със съжаление, но тя нито за миг не повярва, че бе искрен.

— Надявах се, че няма да ми се наложи да го правя, ангелско лице, но, както разбирам, няма да ми е съвсем лесно с теб. Може би ще е най-добре да обявя правилата на играта веднага, за да знаеш какво те очаква. За добро или за зло, двамата сме женени за шест месеца, броено от днес. Можеш, ако го желаеш, да си отидеш всеки миг оттук нататък, но ще трябва да се оправяш сама. А в случай, че досега не си го разбрала, този брак няма да е от онези модерни, от типа дай да се разберем, че да постигнем компромис бракове, за които си чела в онези, женските списания. Това ще бъде една старовремска връзка. — Тонът му стана поне мъничко по-мек, по-благ. — А това, ангелско лице, означава, че командвам аз, а ти ще вършиш онова, което ти кажа. Ако не го направиш, ще ти се наложи да понесеш доста неприятни последствия. Добрата новина във всичко това е, че след като му дойде времето, ще можеш да правиш каквото си поискаш. Не давам и пет пари за след това.

Обля я вълна на паника, опита се да се пребори и да не й позволи да я задави.

— Не обичам да ме заплашват. Може би ще е най-добре да ми кажеш веднага какви ще са тези обстоятелства и какво точно си ми замислил.

Той се облегна назад и лекото повдигане на крайчеца на устните му предизвика тръпки на страх, които пробягаха по гърба й.

— О, ангелско лице, няма нужда да го правя. Още тази вечер ще разбереш всичко сама.

2.

Дейзи се въртеше в разрешената за пушачи зона край изхода на компанията SAAR, дърпаше тъй силно от цигарата си, че главата й се замая. Както разбра, полетът на самолета бе до Чарлстън, Южна Каролина, един от любимите й градове, и тя се опита да приеме това като положителен знак във веригата от събития, която ставаше с всеки миг все по-злокобна.

Първо, господин Могъщ и всесилен Марков отказа да следва плана й. След това саботира багажа й. След като шофьорът разтовари една от препълнените й чанти от багажника, вместо да свали всички онези куфари, които бе приготвила, тя реши, че бе грешка, но Алекс бързо я върна на земята.

— Ще пътуваме с малко багаж. Накарах иконома да преподреди багажа ти по време на венчавката.

— Нямаш никакво право да го правиш!

— Ще си носим багажа като ръчен, вместо да го пускаме на проверка и товарене.

Той взе своята далеч по-малка чанта и тя с удивление го изгледа как си тръгва, оставяйки я сама да носи своята. Едва успя да вдигне тежкия товар, коленете й се подгънаха и се заклатушка подире му на прекалено високите си токове. Чувстваше се нещастна, неуверена, докато с труд се мъкнеше към входа, сигурна бе, че всички виждат дупката на чорапите й, изгорената дантела на роклята й, увехналата й гардения.

Веднага след като той отиде до тоалетната, тя побърза да си купи нов пакет цигари, само за да открие, че в чантичката си имаше една-единствена десетдоларова банкнота. Шокирана, тя осъзна, че това бяха всичките пари, с които разполагаше на този свят. Банковите й сметки бяха закрити, кредитните карти — анулирани. Прибра банкнотата в чантичката и изпроси една цигара от привлекателен на вид бизнесмен.

Тъкмо изгаси цигарата си, когато Алекс се появи от тоалетната и като видя как бе облечен, стомахът й се сви. Добре скроеният му черен костюм бе заменен от дънкова риза, на вид — твърде мека от много пране, и чифт дънки, толкова изтъркани, че бяха почти бели. Оръфаните им ръбове се спускаха върху чифт олющени каубойски ботуши. Ръкавите на ризата му бяха навити, за да разкрият силни, загорели ръце, обсипани с тъмни косъмчета, носеше и златен часовник с кожена каишка. Тя прехапа долната си устна. Бе очаквала всичко от баща си, само не си бе представяла да я ожени за рекламното лице на Марлборо.

Той дойде при нея, ръчната чанта се люлееше свободно на рамото му. Кройката на дънките му бе такава, че показваше тесните бедра и краката, дълги до сливиците. Лейни сигурно би изпаднала в екстаз.

— Това е последното повикване за полета ни. Хайде да вървим.

— Мистър Марков — моля ви. — ти сигурно не искаш да преживееш всичко това. Ако ми дадеш в заем само една трета от парите, които са си по право мои, можем да забравим всичко.

— Дал съм обещание на баща ти и никога не нарушавам дадената дума. Може и да съм старомоден, но за мен това е въпрос на чест.

— Чест ли? Ти си се продал! Оставил си баща ми да те купи! Що за чест е това?

— С Макс сключихме сделка и аз няма да я проваля. Разбира се, ако ти настояваш да си идеш, няма да те спирам.

— Знаеш, че не мога да го направя! Не разполагам с никакви пари.

— Тогава да вървим.

Той извади бордните карти от джоба на ризата си и се обърна.

Тя нямаше никаква чекова сметка, никакви кредитни карти, а баща й й бе казал да не го търси повече. Установи със свит стомах, че нямаше никаква алтернатива и вдигна чантата си.

Пред нея Алекс стигна до последната редица столове, където един тийнейджър седеше и пушеше. Когато мъжът й мина покрай него, цигарата на момчето избухна в пламъци.

След малко повече от два часа тя стоеше под палещото слънце на паркинга на чарлстънското летище, взряна в черния пикап на Алекс: гледаше покрития с прах капак и регистрационните номера от Флорида, които почти не се четяха от натрупаната засъхнала кал.

— Хвърляй багажа отзад — Алекс прехвърли чантата си, но не й предложи да стори същото и с нейната, както не й бе предложил и да я носи вместо нея от самолета.

Тя стисна зъби. Да има да взема, ако мислеше, че ще го моли. Ръцете й протестираха болезнено, когато с мъка вдигна чантата си на рамо. Усещаше погледа му върху себе си и макар да смяташе, че би трябвало да бъде благодарна на иконома на баща си, че бе успял да напъха толкова много в една пътна чанта, в онзи миг бе готова да я замени с най- малката торбичка от Луй Вуитон.

Хвана с една ръка дръжката, а с другата куката откъм дъното на чантата. Повдигна я с голямо усилие.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попита той с фалшива невинност.

— Не… благодаря… ти. — Думите й излизаха по- скоро като изпъшквания, отколкото като цивилизова реч.

— Сигурна ли си?

Беше я вдигнала почти до рамо, затова не й остана дъх да му отговори. Само още няколко сантиметра. Залитна на високите си токове. Само още няколко сантиметра.

Тя изписка слисана и двете с чантата паднаха назад. Първо изпищя от болката, когато се удари на асфалта, а сетне — отново изписка, но вече от ярост. Гледаше право в яркото слънце и осъзна, че чантата бе омекотила удара и това бе единствената причина да не се нарани. Осъзна също, че се бе пльоснала в не много красива поза, късата й пола се бе вдигнала на бедрата, коленете й бяха събрани, чувстваше глезените си като изкълчени.

Чифт олющени каубойски ботуши се появиха в периферното й полезрение. Погледът й пробяга по обутите в дънки крака към широките гърди и чифт кехлибарени очи, които блестяха развеселени; тя се опита да си възвърне достойнството. Събра крака и се на дигна на лакът.

— Наистина исках да го направя.

Смехът му бе някак си хриплив, сякаш не го бе използвал отдавна.

— Само не ме будалкай.