Да целунеш ангел

— Да, така е. — Събрала колкото достойнство й бе останало, тя се надигна с мъка до седнало положение — До това доведе твоето детинско поведение и се надявам, че съжаляваш.

Той се изсмя.

— На теб ти трябва детегледач, ангелско лице, а не съпруг.

— Ще престанеш ли да ме наричаш така?

— Бъди благодарна, че те наричам само така.

Той хвана копана на чантата с три пръста и я метна на рамо, сякаш тежеше не повече от гордостта й. Сетне я вдигна на крака, отвори вратата на пикапа и я бутна в горещото купе.

Не намери куража да проговори, докато летището не остана далеч зад гърба им и вече пътуваха по двулентова магистрала, която изглежда водеше към вътрешността, а не към Хилтън хед, както се бе надявала.

Обширни градини от ниски плодни дръвчета и храсти се простираха от двете страни на пътя, а топлият въздух, който нахлуваше през отворените прозорци на пикапа развяваше косата й. Опитвайки се да намери най-учтивия тон, тя най-сетне наруши мълчанието.

— Би ли пуснал климатичната инсталация? Направо ще се сваря.

— От години не работи.

Може би вече бе изпаднала във вцепенение, защото думите му не я изненадаха. Изминаха още доста мили и следите на цивилизацията ставаха все по-малко и по-малко. И тя отново зададе въпроса, на който той не й отговори, когато слязоха от самолета.

— Би ли ми казал къде отиваме, моля?

— Може би ще се отрази по-добре на нервната ти система, ако изчакаш да видиш сама.

— Не намирам това за окуражаващ знак.

— Нека се изразя така: мястото, където отиваме, няма коктейл-бар.

Джинси, ботуши и пикап с флоридски номера. Може би бе собственик на ранчо! Знаеше, че във Флорида живееха множество заможни ранчъри. Може би пътят им водеше на юг. Моля те, Господи, нека бъде ранчър. И нека да е като във филма Далас. Красива къща, прилепнали дрехи, Сю Елън и Джей Ар лудуват край плувния басейн.

— Да не си ранчър?

— Приличам ли ти на ранчър?

— Точно сега ми приличаш на психиатър. Отговори на въпроса с въпрос.

— Не знам нищо по този въпрос. Никога не съм ходил на психиатър.

— Разбира се, че не си. Очевидно си твърде самоуверен.

Искаше й се забележката й да прозвучи саркастично, но не я биваше много в сарказма, та затова тя мина покрай ушите му.

Погледна през прозореца към хипнотизиращо равната повърхност на магистралата. Видя вдясно някаква разнебитена къща с хилаво дърво в предния двор, на което бяха окачени най-различни по големина хранилки за птици, направени от кратуни. Горещият въздух я обливаше цялата.

Затвори очи и се престори, че вдишва дима от цигара. До днес не бе наясно колко силно се бе пристрастила към никотина. Веднага щом нещата се подредят, ще трябва да остави цигарите. Изобщо не би запалила в едно ранчо, например. Ако й се припуши, ще излезе на верандата или ще се излегне на шезлонга до басейна.

И докато задрямваше, се улови, че отново се моли. Моля те, Господи, нека има веранда. Нека има басейн…

Малко по-късно друсането на пикапа я събуди. Тя подскочи, отвори очи и ахна задавено.

— Да не се е случило нещо?

— Кажи ми, че не е онова, което си мисля.

Пръстът й трепереше, когато посочи с него движещия се обект пред прашното предно стъкло.

— Трудно е човек да сбърка слон с нещо друго.

Наистина бе слон. Истински, жив слон. Животното взе с хобота си стиска сено и го метна на гърба си. Взираше се напред в разжарения късен следобед и се молеше да е още заспала и всичко това да е само един лош сън.

— Спираме тук, защото искаш да ме заведеш на цирк, така ли?

— Не съвсем.

— Искаш да идеш сам на цирк?

— Не.

Устата й бе толкова пресъхнала, че й бе трудно да изговаря думите.

— Знам, че не ме харесваш, мистър Марков, но, моля те, само не ми казвай, че работиш тук.

— Аз съм управителят.

— Управител на цирк? — повтори едва чуто тя.

— Точно така.

Слисана, се отпусна назад на седалката, но дори и оптимистичната й по природа душа не намери нищо окуражително в чутото и видяното.

На изгорения от слънцето пуст паркинг се издигаше шапито на червени и сини ивици, имаше няколко по-малки палатки и най-различни камиони и фургони. Върху най-големия от тях бяха изрисувани сини и червени звезди и бе опънат яркочервен надпис:

ЦИРК БРАТЯ КУЕСТ,

ОУЕН КУЕСТ — СОБСТВЕНИК

В добавка към няколкото завързани слона тя видя и лама, камила, няколко клетки за едри животни плюс сбирщина най-различни непочтени люде, включително и неколцина мръсни мъже, на повечето от които им липсваха предните зъби.

Баща й винаги е бил сноб. Обичаше старинните родове и благородническите титли. Гордееше се, че сам произхожда от много знатна фамилия от царска Русия. Фактът, че бе дал единствената си дъщеря на човек, който работи в цирк, бе най-красноречивото доказателство за чувствата, които изпитваше към нея.

— Е, не е съвсем като Братя Ринглинг.

— Сама виждам — отвърна тихо тя.

— Братя Куест е известен по-скоро като кално шоу.

— Какво означава това?

Отговорът му й прозвуча зловещо:

— Скоро сама ще разбереш.

Той паркира пикапа до няколко подобни машини, угаси двигателя и излезе. Докато тя слезе от колата, той бе взел и двете чанти от каросерията и бе тръгнал с тях.

Тя се заклатушка подире му по неравната земя, високите й токове потъваха в пясъка. Всички наоколо прекъснаха работата си и я зазяпаха. Коляното й се подаваше от разширяващата се дупка на чорапите, опърленото й сатенено сако бе увиснало на една страна, а обувката й потъна в нещо злокобно меко. Със свито сърце тя сведе поглед, само за да види, че бе стъпила точно в онова, в което си и мислеше.

— Мистър Марков!

Писъкът й имаше истеричен нюанс, но той сякаш изобщо не я чу. Продължи да крачи към редицата жилищни фургони и каравани. Избърса подметката си в пясъка и междувременно си напълни обувката. Възкликни сдавено и отново закрачи.

Той приближи две каравани, паркирани близо една до друга. По-близката бе лъскава и модерна, със сателитна чиния на покрива си. Другата до нея бе очукан, с ивици ръжда фургон, който може би е бил зелен в миналия си живот.

Нека отиде до караваната, вместо до този ужасен фургон. Нека…

Той спря пред грозния зелен фургон, отвори врата и изчезна вътре. Тя изстена, сетне осъзна, че