установило се помежду им, направи задачата много по-лесна.
Крехкото задоволство на Хоукс бе на път да се стопи, когато установи, че не всички членове на групата им изпитваха същия ентусиазъм пред перспективата да изкатерят всичките стъпала, които водеха към Галерията на шепота в купола над главите им.
Дамите първи се отказаха от плана му.
— Мисля, че днес се качвах и слизах достатъчно, Ашли — рече майка му. — По-младите и по-здравите от мен могат да предприемат подобно изкачване, но не и аз.
Госпожа Тървей побърза да се съгласи с нея.
— Аз ще остана долу и ще правя компания на лейди Кесълфорд — предложи тя. — Виждала съм Галерията на шепота много пъти.
— Нищо не би могло да ме възпре — храбро заяви Стюарт, докато, седнал на едно от предните места, за богомолци, дискретно събу единия си ботуш, — ако се бях сетил да си обуя по-подходящи ботуши, а не тези омразни измишльотини, които винаги ми правят мазоли. — Той разтри петата си и премигна. — Но при това положение май ще трябва да се откажа.
— Е, аз пък предлагам да тръгваме веднага.
Ентусиазмът на Нейт изглеждаше безграничен и лицето на Сара, което бе започнало да помръква, изведнъж се оживи.
— О, да — възкликна тя. — Хайде да тръгваме.
Хоукс се приближи към мястото, където бе паднала ръкавицата й. Наведе се да я вземе, насочил вниманието си към двамата младежи, които вече бяха започнали изкачването на стълбите.
— Не можеш да очакваш, че момчето ще се справи само, Хоукс — предупреди го Стюарт.
Майка му побърза да се съгласи.
— О, Боже, разбира се. Помисли си само какво би станало, ако тя се спъне. Може би трябваше да отида…
— Не е необходимо — увери я Хоукс и погледна изпитателно братовчед си. Смущаваше се от мисълта, че го молеха да отиде там, където по негово дълбоко убеждение Стюарт не би искал да го види дори да се приближава.
— Не можеш да я оставиш сама с онова кутре! — Стюарт го изгледа многозначително.
Хоукс изненадано вдигна вежди. Изглежда, че Стюарт се боеше много повече от Нейт, отколкото от него. Въздъхна примирено. Пълното доверие, което му засвидетелстваше Стюарт, му припомни с отчайваща яснота, че самият той бе уверил братовчед си, че не проявява никакъв интерес към Сара. После кимна.
— Както желаеш, Стю. — Бавно се отправи нататък и когато стигна до подножието на стълбището, Сара и Нейт вече се бяха изгубили от погледа му. Над него се чуваха веселите им гласове. Те се блъскаха в стените от портландски камък и отекваха из цялата катедрала, която сякаш бе пълна с непослушни деца. Той ги последва с усмивка, развеселен от доброто им настроение, но съзнаващ, че е поставен в твърде деликатно положение на трето, ненужно колело.
Хоукс ги настигна в галерията под прозорците, с които бе увенчан куполът. Седнали на кръглата дървена пейка до стената, двамата се гледаха от двете страни на отвора — голямо, оградено с перила пространство, което лежеше като тъмен кладенец помежду им и откриваше изглед към голямата зала, от която бяха тръгнали.
Сара се бе облегнала на стената, притиснала едното си ухо към камъка. Нейт мърдаше с устни и шепнеше от другата страна. Най-накрая тя кимна и прошепна нещо в отговор.
Хоукс се отпусна на пейката, недалеч от племенника си, надявайки се да долови част от изреченията, които си разменяха. Изведнъж чу гласа на Сара Линдъл толкова ясно, сякаш тя седеше до него. Сара рецитираше стихове.
После се чу и гласът на Нейт.
— Твърде лесно. Това е Уилям Блейк. Песен на невинността… — Той махна с ръка на Хоукс, за да го извика при себе си, а цялото му същество излъчваше буен възторг. Нейт потупа пейката и рече: — Седни тук, точно срещу госпожица Линдъл и прошепни нещо, обърнат към стената. Тя ще те чуе толкова ясно, сякаш говориш направо в ухото й. Ако не възразяваш, аз искам да продължа към Каменната галерия. Зная, че от там може да се види цял Лондон, но изкачването е твърде уморително, и не бих искал да изморявам госпожица Линдъл излишно, ако вятърът се окаже твърде силен там горе.
— Разбира се, тръгвай. — Гласът на Хоукс бе измамно спокоен, макар че сърцето му подскочи от радост при мисълта, че ще остане съвсем сам със Сара. — Ние вероятно ще те последваме след малко. Само да си отдъхнем за миг.
Племенникът му ги напусна, напълно доволен от това развитие на нещата.
Малката, кръгла, покрита със стъклен купол галерия, тънеше в тишина. Каменните стени изведнъж му се сториха студени. Хоукс погледна красивата млада жена, която седеше точно срещу него. Пъхна по навик ръка в джоба на сакото си, но я извади веднага, напипал меката тъкан на ръкавицата й. Зачуди се дали ръката й не бе прекалено измръзнала.
Гласът й погали ухото му.
— Това е едно много странно място.
— Наистина е такова, мила моя. Но мисля, че трябва да шепнем през цялото време, за да можем да изпитаме удоволствие от забележителната акустика. — Гласът му постепенно заглъхна и притиснал се към стената, той буквално прошепна последните няколко думи. Имаше някаква сладостна чувственост в словата, разменени по този начин. Изпита истинска наслада, когато до него стигна отговорът й, под формата на подходящ за случая цитат.
— Съюзът на истинските умове не знае…
Хоукс се усмихна с удоволствие и реши да продължи цитата, вместо да й каже автора. Надяваше се, че така прошепнатите думи ще й разкрият поне малка част от онова, което лежеше скрито в сърцето му.
— …пречки. Не е истинска любов оная, която се променя… — Той замълча, надявайки се, че Сара ще продължи цитата.
Тя не го разочарова. Думите й бяха като целебен балсам за душата му.
— … срещнала отпор. Или пък се пречупва и оттегля се сама. О, не, тя е…
— …вечна и непобедимо среща всяка буря, без да трепне, без да се огъне, без да се смути! — довърши той.
Настъпи тишина. Двамата мълчаха, изпълнени с радост и задоволство. А после изведнъж, сякаш уплашени, че ехото на пълната тишина ги застрашава по някакъв начин, побързаха и двамата да заговорят.
— Днешният ден беше чудесен… — започна тя.
— Ръкавицата ви е у мен. — Той я извади и започна да си играе с меката кожа. — Падна, когато бяхме горе.
— Колко глупаво от моя страна да я изпусна.
Той вдигна малката ръкавица до лицето си. Затворил очи, вдъхна слабия аромат на парфюм.
— Да ви я донеса ли? — Помисли си, че гласът му прозвуча твърде тъжно. Изпълнен бе с желание и непреодолим копнеж. Искаше да е близо до нея. Но не само заради ръкавицата.
Тя не отговори веднага.
