Принуден да изчака, той я наблюдаваше, желаеше я и се чудеше дали гласът му, преминал през каменната стена, разкрива истинските му чувства.
Отговорът й, когато най-после дойде, приличаше по-скоро на въздишка.
— Да, моля.
Възбуден от интимните нотки на прошепнатия им разговор, той сковано заобиколи празното пространство.
Лицето й изразяваше напрегнато очакване, което му напомни за изражението й преди малко, когато го бе помолила да й разкаже повече за Свети Павел. Стоеше, леко отворила устни и сякаш очакваше нещо далеч по-важно от ръкавицата си. Погледът й го накара да забави крачка.
Тя стоеше спокойно, с непроницаемо изражение и здраво стиснати ръце. Очите й не разкриваха нищо и Хоукс осъзна колко много разчитаме на тези своеобразни прозорчета на ума и чувствата, за да разберем какво мислят повечето хора. Той застана до нея, неспособен да определи по кой начин тя успяваше да му предаде неоспоримото чувство на напрегнато очакване и копнеж. Осъзнаваше обаче, че точно то му помогна да се пребори с изкушението да се отпусне на пейката до нея, защото разбираше, че собственият му копнеж, потребностите му да я има, застрашаваха самоконтрола, който си бе наложил. Единственото, което искаше в този момент, бе да я вземе в прегръдките си и да притисне устни към нейните, но не можеше да се избави от дълбоко вкоренения си страх, че ако го направи, ще наруши разбирателството, което се бе установило помежду им днес.
— Ръкавицата ви. — Гласът му бе предрезгавял от вълнение.
Тя протегна ръка. Той я сложи в дланта й. Пръстите й за миг докоснаха неговите.
— Благодаря.
Хоукс не можа да устои на изкушението. Окуражен от лекия натиск на пръстите й, той бързо повдигна ръката й към устните си, сякаш възнамеряваше да целуне голите й пръсти. После, нарушавайки всички правила на благоприличието, той обърна тънката й, фина ръка и нежно целуна дланта й.
Зяпнала от изненада, тя се отдръпна от него.
— Простете ми — изрече той, макар всъщност изобщо да не се разкайваше и отново притисна ръкавицата към ръката й. — През последния половин час, че и повече, мечтаех да направя точно това.
Изчервена, тя непохватно се зае с тясната ръкавица, опитвайки се да напъха ръката си в нея.
— Винаги ли се поддавате на импулсите си, без да мислите за последствията? — Гласът й потрепера.
— Обикновено — тихо рече той. — Също като зверовете, както са ми казвали неведнъж.
Тя обмисли за миг забележката му, като през цялото време притискаше ръката, която той бе целунал, с другата си ръка, сякаш се боеше, че тя може да избяга от нея.
— Може би ще е най-добре и за двамата, ако се опитаме да забравим този ваш импулс.
Гласът й вече не трепереше.
Неговият пък бе предрезгавял от желанието, което с толкова усилия прикриваше.
— Е, мила моя, ако целувките не ви доставят удоволствието, което доставят на мен, тогава може би наистина ще е най-добре, ако забравите за случилото се. Аз обаче с удоволствие ще запазя спомена. И заради двама ни.
Сара не изглеждаше особено доволна от отговора му, но пуснала най-сетне ръката си, безопасно скрита в ръкавицата, тя вдигна глава към стълбището, сякаш целувката му наистина не я притесняваше вече.
— Нейт се връща — рече тя.
Той чу едва доловимите стъпки, малко след като тя заговори. Докато се възхищаваше на острия й слух, той осъзна с чувство на вина, което го накара да си спомни за изражението на Брет Престън в оная нощ, когато го бе изкарал от леглото на Кетрин Стоун, че едва не бе допуснал Нейт да стане свидетел на една също толкова непочтена сцена, която бе в пълен контраст със задълженията му на настойник и с обещанието, което бе дал на Стюарт.
Племенникът му връхлетя през вратата.
— Хайде, идвайте. Гледката е умопомрачителна, а шумът — е никога не съм предполагал, че в града се вдига такава врява. — Гласът на Трент се извиси до неразбираемо бърборене.
Госпожица Линдъл се изправи.
— Тръгваме ли?
Хоукс взе ръката й и я постави върху своята.
— Аз съм изцяло на ваше разположение, мила моя — сериозно заяви той.
Искаше му се тя да му заповяда да я целуне, защото страстта, която тлееше в душата му, заплашваше да изпепели в жарта си и самоконтрола, наложен с толкова усилия, и добрите му намерения.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Измина цяла седмица преди Сара отново да се срещне с графа на Хенли. Седмицата беше ужасна. Седем дни на мъгла и несекващ дъжд, които сякаш наметнаха тъжно наметало над града и обитателите му. Лекарят и жена му бяха твърде заети, опитвайки се да се преборят с епидемията, нападнала града заедно с лошото време. Вдовицата и племенникът й Стюарт бяха на легло и единственото развлечение за Сара бе Нейт, който идваше да й чете всеки ден. Мислите й, обаче, през по-голямата част от времето, бяха заети от сладките спомени за разходката им в Свети Павел. Припомняше си всеки момент, внимателно премисляше всяка изречена дума. Дланта й пламваше всеки път, когато споменът за целувката му изплуваше на повърхността на съзнанието й.
Сара трябваше да си признае, че си бе помислила, че Хоукс смята да я вземе в прегръдките си, и дълбоко в себе си вече бе приела разочарованието, което бе изпитала, когато той не направи нищо подобно. Чудеше се каква ли би била целувката й с този мъж, ако и тя му отвърнеше със същата страст. Тогава тя нито очакваше, нито желаеше ласките му. А сега разпътните й мисли я караха да се изчервява. Щеше да свърши като майка си, ако не успееше да прогони тези опасни спомени и желания от съзнанието си.
Времето се проясни и Сара, която реши, че мрачните й мисли може също да се прояснят от чистия въздух, придружи доктор Тървей по време на обиколките му. Докато лекарят преглеждаше вдовицата в стаята й, Сара се упражняваше на прекрасния клавесин на Амелия и лелееше мисли за щастлива женитба.
Сара обичаше да изразява чувствата си чрез музиката. Сякаш някаква сила потичаше от пръстите й, за да се излее във водопад от звуци. Баща й смяташе, че това е дарба. Гувернантката й настояваше, че става дума за истинско чудо, а учителката по музика, която идваше в дома им, за да й дава уроци, я обяви за истински професионалист — слухар. Каквато и да бе истината, Сара трябваше само да чуе някоя мелодия и след няколко опита можеше да я повтори на клавесина нота по нота.
Беше толкова погълната от Фантазията на Моцарт в до минор, че изобщо не чу Хоукс, който влезе в стаята. Едва когато и последният акорд заглъхна в тишината, тя долови присъствието му.
— Кой е там, моля?
Разбра, че е той още докато произнасяше думите. Във въздуха се носеше едва доловимото ухание на горски цветя. Само при мисълта за още една среща с лорд Кесълфорд гърдите на Сара изведнъж се изпълниха до пръсване от неконтролируем пристъп на стеснителна радост. По време на разходката из Свети Павел те двамата се бяха почувствали толкова близки, че тя вярваше, че всичките им минали сблъсъци можеха да бъдат забравени. Имаше нещо много обещаващо в яркото слънце, което най-после бе изгряло след толкова дъждовни дни, че Сара още със събуждането си бе уверена, че ще го срещне през този ден.
— Никой друг освен сянката ми, мила моя.
Бузите на Сара внезапно пламнаха. Звяра вероятно възнамеряваше да продължава да използва това интимно обръщение към нея. Ръката, която бе целунал преди няколко дни, трепна върху клавишите. Тя я отдръпна от клавесина и стисна ръце в скута си.
— Милорд! — изрече Сара, опитвайки се да прикрие неуместната си радост. За пореден път си напомни, че е обещана на Джефри и че бе ужасно непристойно от нейна страна да мечтае за целувките на друг мъж.
