Хоукс намръщено погледна към розите, весело обърнали цветове към слънцето. Лицето му бе сурово, вратът му — схванат и неподвижен. Тя бе обещана на друг мъж. Беше му го казала, а той я бе целунал! Нима беше напълно покварен? Възможно ли бе страстта да го лиши напълно от гордост, чест и нравствена сила?
— Майко, знаеш ли, че госпожица Линдъл е почти сгодена?
Вдовицата премигна от изненада. Странна, изпълнена с надежда усмивка докосна устните й.
— Но, разбира се, скъпи. Тя ми го каза още първия път, когато се запознахме. Идеята за този брак принадлежи на баща й, но според мен е много глупава и старомодна. Не си ли съгласен?
— Старомодна? — Как би могъл да се съгласи с нея? Та той не знаеше никакви подробности.
— Ами, да. Той иска да омъжи момичето за някакъв млад мъж, когото тя не е виждала от години, само защото е приятел с баща му. Не мога да си представя що за човек е той. Трябва да кажа, че макар собственият ми брак да бе решен от родителите ми, аз в никакъв случай не бих се омъжила за някого, когото познавам само като другарче в игрите.
Със светнали от надежда очи, тя внимателно наблюдаваше реакцията му.
— Госпожица Линдъл иска ли този брак? — Хоукс напрегнато зачака отговора й, убеден, че днешният следобед щеше да се окаже пълен провал. Сара вече бе обещана на друг. Беше твърде смело да се надява, че тя не желае предстоящия брак.
— Тя ми каза, че така баща й е по-спокоен по време на отсъствието й. Той не би й позволил да дойде в Лондон без това обещание. Разбираш ли?
Той не отговори. Твърде много неща не знаеше за Сара Линдъл. И вината за това бе негова. Сам бе предпочел това. Но сега бе погълнат от желанието си да научи всичко за нея, а майка му нямаше нищо против да сподели с него онова, което знаеше. Той не направи никакъв опит да я възпре.
— Този Джефри се е прибирал у дома не повече от три-четири пъти след като е започнал училище. Мисля, че Сара спомена Итън. После предприел обиколка из Европа, а сега се шляе някъде из Испания.
Хоукс не си позволяваше празни надежди. Не заслужаваше надежди заради отвратителното си поведение. Беше опозорил и себе си, и Сара с необузданата си страст.
— Не мисля, че службата в Трета конна дивизия на Уелингтън може да се нарече шляене, майко — строго заяви той.
Амелия поклати глава.
— Истината е, че господин Уелингтън прекарва с онова момче много повече време, отколкото Сара. Тя сякаш смята, че те ще се опознаят отново — достатъчно добре при това — след завръщането му. Такава каша!
Хоукс се замисли. Изражението му бе мрачно. Яростно стискаше челюсти. Ще трябва да унищожи страстта си още в зародиш. Тя не биваше да разцъфва, защото застрашаваше не само собственото му съществуване, но и това на бедната Сара. Щеше да бъде непочтено от негова страна да стои близо до нея, защото тогава със сигурност щеше да я прелъсти, а последното нещо, от което се нуждаеше Сара, бе да се окаже в същото незавидно положение, което бе принудило майка й да избяга от Лондон.
— Утре сутринта тръгвам за Брантли. Има ли нещо, което да искаш да ти донеса от там?
— Възнамеряваш да заминеш за Брантли, Ашли? — извика майка му и притисна пълничката си ръка към гърлото си.
— Да. Имам много работа там — изрече той с убеденост, каквато не изпитваше.
Не би могъл да й каже, че не може повече да понася близостта на Сара, защото чувствата му към младата дама бяха започнали да вземат застрашителни размери и заплашваха да го принизят до достойното за презрение положение на хора като Брет Престън. Беше измамил и себе си, и Стюарт с безкористното си обещание да не се бори за чувствата на Сара. Нелепо бе да дава обещания, които не можеше да изпълни. А той вече не можеше с чиста съвест да твърди, че ще спази дадената дума. Беше оплетен безнадеждно в растящата си загриженост за благополучието на госпожица Линдъл и увеличаващия се стремеж да спечели любовта й. С поведението си рискуваше не само да наруши дадената дума, но и да съсипе бъдещето на Сара с щастливия господин Джефри Гарви. А той не можеше да допусне това.
Гарви бе пречка, която Хоукс не бе и подозирал.
Нищо чудно, че бе изтълкувал погрешно сърдечната привързаност на Сара! Та той не можеше да се довери дори на собственото си сърце! Защо бе допуснал да се влюби в тази жена, след като се бе заклел, че не желае нищо от нея? Това напълно противоречеше на чувството му за достойнство и чест. Трябваше да замине, докато все още имаше волята да се откъсне от нея. Упоритата работа, голямото разстояние и времето щяха да излекуват болката в сърцето му и да успокоят напрежението в слабините му.
— Но, Ашли… — Майка му започна да кърши ръце, сякаш се надяваше, че би могла да промени съдбата, ако намери подходящите думи.
Неотстъпчивият му поглед я накара да млъкне.
— Вече съм решил. Тръгвам на сутринта.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
След мъчителната нощ, в която Сара почти не заспа, тя стана рано, както бе запланувала предишната вечер, за да може да придружи Амелия, която преди няколко дни се бе съгласила да отиде на изложбата на статуи на Елис Петършъм. Групата им включваше още лейди Биъл и дъщеря й Ан, и двете в приповдигнато настроения заради времето, което бе подходящо за забавления на открито.
Мълчалива и отчаяна, Сара бе прекалено погълната от спомена за разговора й с Хоукс, за да забележи унинието и мрачното настроение на домакинята си. Сара не можеше да забрави унижението, което бе изпитала при мисълта, че я подозират в прелъстяване, нито пък можеше да пренебрегне изумлението, с което Хоукс бе посрещнал новината за предстоящия й годеж. Но тя продължаваше да се самобичува и да се измъчва от чувство на вина заради удоволствието, което бе изпитала в прегръдките на Хоукс, заради целувките му, които я бяха оставили без дъх.
Клюките, които си разменяха останалите три жени в каретата, не можеха да привлекат вниманието й. Непознатото до този момент желание бе завладяло душата й, след като предишния ден се бе озовала в прегръдките на Хоукс, което до такава степен противоречеше на обещанието й да се омъжи за Джефри, че Сара за пръв път си помисли, че и тя, като майка си, изобщо не трябваше да идва в Лондон.
В този момент бе споменато името на Ото дьо Вал, което рязко я изтръгна от тъжните й мисли.
Лейди Биъл говореше с надутото изражение на човек, който знае някаква пикантна историйка.
— Чух, че и двамата дьо Вал ненадейно получили покани за днешното събиране.
— Какъв ужас! — възкликна лейди Кесълфорд и притисна ръка към гърдите си. — Ото е мъртъв, а бедната Силвия е все още в траур.
— Нещо като траур. Вече изминаха три седмици след погребението. — Ан Биъл бе изключително прецизна млада дама, която проявяваше необясним вкус към груби и безвкусни шеги. — Да се надяваме, че баронът няма да възкръсне по тоя случай — заяви тя.
— Прекаляваш, Ан — скастри я майка й, а после, без да се замисля продължи плоската шега. — Семейство Петършъм бяха на път от Египет, когато Ото умря. Елзи не е и предполагала, че кани труп на изложбата си.
Лейди Кесълфорд съчувствено цъкна с език.
— Много конфузна ситуация. За всички засегнати. Е, мисля, че не съществува и най-малката вероятност да се видим със Силвия. Напълно разбираемо е нежеланието й да участва в нещо толкова лекомислено, като забавления на открито.
На Сара й хрумна, че Хоукс също едва ли щеше да присъства на изложбата. Но колкото и да бе странно, въпреки чувството си на унижение, смущение и срам, тя ясно си даваше сметка, че не би желала да прекара следобеда с никой друг.
Хоукс нямаше никакво намерение да ходи на изложбата. Тъкмо обратното. Той започна деня си с твърдото убеждение, че трябва да поеме на запад, далеч от Сара Линдъл, колкото е възможно по- скоро.
Ето защо, много рано сутринта, когато повечето му познати все още си почиваха от забавленията през
