— Уплаших ли ви?
Загрижеността на Хоукс засегна някаква струна дълбоко в душата й и сърцето й запя като камертон.
— Не ви чух да влизате.
— Да се надяваме, че и другите не са — провлачено заяви той. — Искам двамата да си поговорим за момент насаме, без да смущаваме чувството за благоприличие на околните.
Тя се смути от неприличния подтекст на молбата му. Нещо в тона му й напомни за оня ужасен момент на терасата, когато притиснал буза към косата й, бе изрекъл ядните си думи в пламналото й от срам ухо, напомни й за чувството на пълна безпомощност, което бе изпитала тогава, подобно на мишка, хваната в острите нокти на хищна птица. Същите непристойни намеци се долавяха в гласа му и при последната им среща в градината, когато бе описал сянката й, или пък когато бе целунал ръката й в Свети Павел. Винаги когато останеха сами, поведението му ставаше твърде опасно — факт, който тя не можеше да отрече. Всъщност, Сара се притесняваше не толкова от склонността му към флиртуване, колкото от мисълта, че този флирт можеше лесно да доведе до срамно прелъстяване, защото дълбоко в душата си тайничко копнееше за прелъстителните думи и недопустимите волности, които той си позволяваше.
Рязко се изправи и в бързината прекатури столчето си.
В следващия миг той вече беше до нея. Вдигна стола, а тя се смути още повече от близостта му, от топлия глас и характерното му ухание.
— Дотук бяха надеждите ми, че другите няма да ни чуят — развеселено рече той.
Сара отчаяно се опитваше да укроти сърцето си, което се блъскаше в гърдите й като обезумяло и да спре треперенето на пръстите си.
— Защо е толкова важно за вас да не ни чуят, милорд?
— Искам да поговоря с вас по един много деликатен сърдечен проблем. Искате ли да проверим днес дали розите миришат също толкова приятно, колкото по време на последната ни разходка в градината?
Искаше й се да му откаже. Всъщност, разумът й нашепваше да направи точно това, защото всеки миг, прекаран насаме с графа, нарушаваше за дълго равновесието й, но коленете й сякаш изведнъж омекнаха, езикът й като че ли се схвана, а тя изпита зашеметяваща потребност да разбере какъв е проблемът, който той желаеше да обсъдят.
Той нежно взе едната й ръка и без да покаже, че е забелязал треперенето й, я постави върху свитата му в лакътя ръка. Внимателно нагоди крачките си към нейните и я поведе към сладкото ухание на розите.
Мислите на Сара се лутаха като пчелите, които жужаха около цветовете. Тя разсъждаваше върху възможните теми, които той би могъл да желае да обсъжда с нея, и нито една от тях не й се струваше деликатна и приемлива. Дали не възнамеряваше да я прелъсти? Дали щеше да успее да му устои, ако той все пак се опиташе да го направи? А може би щеше да се поддаде на желанието му, така както майка й бе постъпила преди много, много години с барон дьо Вал….
Той пръв наруши тишината. Думите му прозвучаха колебливо и несигурно.
— Проблемът, който бих желал да обсъдя с вас, е свързан със сърдечни трепети и вълнения.
Сара се спря като закована и свали ръка от неговата. Слънцето сякаш прежуряше твърде силно, времето й се струваше тежко и задушно. Фактът, че бе в компанията на мъж, който караше сърцето й да бие като обезумяло, ръцете й — да лепнат от пот, а температурата й — непрекъснато да се покачва, по никакъв начин не можеше да успокои страховете й.
— Чии сърдечни вълнения, сър? — все пак успя да попита тя.
— Моят… — той замълча за момент и сърцето й се изпълни с надежда, но когато продължи, думите му, леко подигравателни и изпълнени с веселие, я върнаха отново на земята — …моят племенник, госпожице Линдъл, ме информира, че възнамерява да прекъсне учението си. По всичко личи, че предпочита да продължи обучението си в краката ви.
— Нейт? В краката ми? — Сара долови силните удари на сърцето си. Топлият ден й се стори нетърпимо задушен. Златистото му очарование изведнъж помръкна. — Какви биха могли да са причините за подобна глупава постъпка?
— Племенникът ми нашироко ме запозна с мотивите си — увери я Хоукс, а сарказмът му се увеличаваше с всяка изречена дума. — Доколкото си спомням, те включваха красотата на характера ви, гласа, куража, както и забележителната ви интелигентност и изключителното разбиране, което проявявате към любимите му занимания.
Чуждите комплименти, изречени от неговата уста, изобщо не прозвучаха ласкателно. Сара подръпна високата яка на роклята си. Корсажът й бе прекалено стегнат. А той съвсем определено не смяташе да я прелъстява. Алеята, по която вървяха, завиваше, и Хоукс стисна ръката й, за да й покаже новата посока. Допирът на ръката му й се стори прекален, подобно на влагата и топлината, които я измъчваха. Той неумолимо продължи с монотонния си глас, който, подобно на жуженето на пчелите, съдържаше някаква скрита заплаха.
— Освен това, Нейт спомена, че вие отговаряте на увлечението му по един твърде зрял начин.
Сара почувства втренчения му поглед, който изучаваше изражението й с такова напрежение, че тя едва ли не го усещаше физически по лицето си. Ръката й, която лежеше върху неговата, нервно потръпна.
— Моля?
Гласът му беше гладък като кадифе.
— Трябва ли да повторя всичко, мадам, или се затруднявате с възприемането и тълкуването само на част от казаното?
Тя се разсмя несигурно. Беше я нарекъл мадам. Думата й се стори неестествено официална. Беше свикнала, съвсем лекомислено при това, той да се обръща към нея с мила моя.
— Какво е искал да каже Нейт с този зрял начин, по който съм отговаряла на увлечението му?
— А, и аз в първия момент не разбрах какво се опитва да ми каже. Затова го помолих да ми обясни по- ясно как точно сте реагирала на проявеното от него внимание. Бях наясно, че едно момче на неговата възраст може да изтълкува напълно погрешно едно съвсем естествено действие от ваша страна.
— И какво ви отговори той? — Мисълта, че той вярваше, че е способна да прелъсти племенника му — младо момче, по-младо с шест години от нея, я ужасяваше. Дали и той, подобно на Силвестър Нотли, знаеше за глупостта на майка й и смяташе, че и тя е замесена от същото тесто?
— Ами, госпожице Линдъл, той целият се зачерви и започна да мънка. В началото ми бе трудно да повярвам на казаното, но пък в интерес на истината, никога преди не съм уличавал моя повереник в лъжа. Той твърди, че вие — цитирам точно — сте галила лицето му.
Сара въздъхна. Ръката върху ръкава му потрепера отново. Промълви само едно —
Ароматът на розите внезапно й се стори непоносим. Сара просто не знаеше какво да отговори. Изпитваше неописуемо разочарование от откритието, че доверието и разбирателството, което съществуваше между нея и лорд Кесълфорд се простираше само в определени граници. Беше й се сторило, че той умее да чете чувствата й, да вниква в намеренията й, да разбира вълненията й, да прониква в дълбините на душата й, да чете в нея като в отворена книга. Но ето че бе сгрешила. Сега стояха един срещу друг, така отдалечени и чужди, сякаш тя наистина бе отворена книга, но написана на чужд, неразбираем за него език.
Весело-ироничният глас на Хоукс се промени. С натежало от болка сърце, Сара долови хапливия сарказъм, прокраднал се в думите му.
— Да разбирам ли, в такъв случай, че казаното от племенника ми е истина и почива на действителен случай?
— Толкова, колкото и вашата репутация е истина и почива на действителен случай.
Ръката му сякаш се скова.
— Така ли?
Сара почувства още по-дълбоко разочарование. Надявала се бе той да разбере аналогията й. Тя разтревожено въздъхна.
— Искам да ви уверя, сър, че когато прокарах ръце по лицето на повереника ви, в никакъв случай не съм го направила с намерението да го прелъстя. Исках просто да видя чертите му. За мен Натаниел е като по-
