праведник.
Та ето как Гонзаг ухажваше госпожица Орор дьо Кайлюс.
— Господин принце — каза маркизът, докато подреждаше фигурите си, — днес ще ви демонстрирам една комбинация, която открих в превъзходния трактат на Цесолий. Аз не играя шах като другите и се стремя да черпя знания от добри източници. Не всеки би могъл да ви каже, че шахът е бил изнамерен от пергамския цар Атал12, за да развлича гърците по време на продължителната обсада на Троя. Само невежите и зложелателите приписват тази заслуга на Паламед13… А сега ви моля да внимавате в играта.
И двамата се вдълбочиха в играта. Останалите сътрапезници все още седяха около масата.
След първата изгубена партия, Гонзаг направи знак на Пейрол, който веднага остави салфетката си и излезе. Един по един го последваха капеланът и прислужниците. Резето и Гонзаг останаха сами…
— Латините наричали тази игра „latrunculi“, или „игра на малки крадци“ — подхвана отново простодушният човечец. — Гърците я наричали „латрикион“. В един от чудесните си трактати върху шахмата, сарацините отбелязват, че…
— Мога ли да ви помоля да извините моята разсеяност, господин маркиз — прекъсна го Гонзаг, — но ще ми позволите ли да върна тази фигура?
По невнимание той беше преместил една пешка, която му осигуряваше победата. Резето го накара да му се помоли, но накрая великодушието му надделя.
— Върнете я, господин принце — разреши той, — но ви моля това повече да не се повтаря. Шахът не е детска игра.
Гонзаг тежко въздъхна.
— Знам, знам — продължи лековерният старец с насмешлив тон, — ние сме влюбени…
— До полуда, господин маркиз!
— Познато ми е вашето състояние, господин принце. Внимавайте в играта! Вземам офицера ви.
— Вчера не ми доразказахте историята за онзи дързък благородник, който се опитал да се промъкне в дома ви… — каза Гонзаг с тон на човек, който се опитва да се отърси от мъчителни мисли.
— Ах, хитрец такъв! — възкликна Резето. — Опитвате се да отвлечете вниманието ми, но аз съм като Цезар, който е диктувал по пет писма наведнъж. Известно ли ви е, че той също е играл шах?… Ами че надупчиха благородника с шпага на половин дузина места там, в крепостния ров. Подобни авантюри неведнъж са завършвали по този начин, така че злите езици никога не са успявали да очернят поведението на дамите от рода Кайлюс.
— Господин маркиз — небрежно подхвърли Гонзаг, — а бихте ли правили и като баща това, което преди сте правили като съпруг?
— Естествено — простодушно отвърна маркизът, — не знам по-добър начин, за да бъдат опазени Евините щерки… Шах и мат, господин принце, както казват персийците! Отново сте победен. — Той се отпусна в креслото си и настанявайки се удобно за сиестата14, продължи: — Според Менаж15 от думите „шах-мат“, което означава „царят е мъртъв“ ние сме създали нашето „echec et mat“. А колкото до жените, повярвайте ми, няма по-явна добродетел от здрави шпаги около яки стени!
Той затвори очи и заспа. Гонзаг бързо напусна трапезарията. Беше около два часа следобед. Господин Пейрол бродеше из коридорите в очакване на господаря си.
— Какво става с нашите нехранимайковци? — попита Гонзаг веднага щом го зърна.
— Шестима вече пристигнаха — отвърна Пейрол.
— Къде са?
— В странноприемницата „Адамовата ябълка“, оттатък рова.
— Кои двама липсват?
— Метр Кокардас-младши от Тарб и помощникът му, брат Паспоал.
— Две изкусни шпаги! — каза принцът. — А какво става с другата работа?
— В момента Марта е при госпожица дьо Кайлюс.
— С детето ли?
— Да.
— Откъде е влязла?
— През прозореца на банята, дето е под моста и гледа към рова. Гонзаг се замисли за миг, после продължи да го разпитва:
— Говори ли с дон Бернар?
— Думичка не обелва — отвърна Пейрол.
— Колко му предложи?
— Петстотин пистола.
— Марта навярно знае къде е регистърът… Тя не трябва да напусне замъка.
— Ще се погрижа за това — рече Пейрол. Гонзаг вървеше с широки крачки.
— Искам лично да си поговоря с нея — промърмори той. — Сигурен ли си, че братовчед ми дьо Ньовер е получил писмото на Орор?
— Нашият немец го занесе.
— И кога трябва да пристигне Ньовер?
— Тази вечер.
Те се спряха пред вратата на стаята на Гонзаг.
В замъка Кайлюс имаше три коридора, които се пресичаха под прав ъгъл: един в централното здание и два — в крилата. Стаите на принца се намираха в западното крило, което завършваше със стълба към банята. В централния коридор се разнесе шум. Беше Марта, която излизаше от покоите на госпожица дьо Кайлюс. Пейрол и Гонзаг бързо се шмугнаха в стаята на принца, но оставиха вратата открехната. Миг след това, по коридора с лека и бърза стъпка се зададе Марта. Беше още светъл ден, но сега бе часът на сиестата, тъй ката испанската мода бе прехвърлила Пиренеите и Марта имаше пълно основание да смята, че ще избегне нежелателните срещи. В момента, когато минаваше пред вратата на Гонзаг, Пейрол се нахвърли отгоре й и силно притисна кърпата си към устата й, за да заглуши първия вик. После я грабна през кръста и, почти припаднала, я вмъкна в стаята на господаря си.
II. Кокардас и Паспоал
Единият яздеше стар впрегатен кон с дълга рошава грива и патрави космати крака, а другият бе яхнал магаре, с вид на кастелан, възседнал парадния си кон. Първият гордо се пъчеше въпреки непретенциозния си кон, чиято глава унило клюмаше между предните му крака. Беше облечен в пристегнат с ширити жакет от биволска кожа и нагръдник, скроен във формата на сърце, с панталони от пике до коленете и с онези гиздави фуниеобразни ботуши, които бяха на мода по времето на Луи XIII. Към това нека прибавим помпозната широкопола шапка и огромната рапира. Това беше метр Кокардас-младши, родом от Тулуза, бивш учител по фехтовка в Париж, установил се понастоящем в Тарб, където едва свързваше двата края.
Вторият изглеждаше скромен и свенлив. Костюмът му би подхождал по-скоро на някой одрипавял духовник: дългата му черна връхна дреха, скроена като късо расо, покриваше излъсканите му от прекомерна употреба черни панталони. На главата си носеше вълнено кепе, грижливо нахлупено върху ушите, а на краката, въпреки изнурителната жега бе нахлузил високи, подплатени с кожа ботуши. За разлика от метр Кокардас-младши, когото природата беше облагодетелствувала с щедро разчорлена гъста, черна и къдрава като на негър коса, спътникът му зализваше на слепоочията си само няколко избелели русоляви кичура. Същият контраст се наблюдаваше между двете страхотни четки, които служеха на учителя по фехтовка за мустаци и трите белезникави косъма, щръкнали върху дългия нос на неговия помощник. Да, защото този мирен пътник бе също учител по фехтовка и можем да ви уверим, че при нужда той умело въртеше страховитата шпага, която се блъскаше в хълбоците на магарето му. Казваше се Амабл Паспоал. Беше родом от градчето Вилдийо в Долна Нормандия, което оспорва фамозната слава на Конде сюр Ноаро като родина на заклети гуляйджии. Приятелите му на драго сърце го зовяха брат Паспоал, било заради външността му на духовник, било защото преди да препаше шпагата е бил прислужник на бръснар и слуга в една алхимическа
