за Ньовер, трябва да бъдат щедри!
На Кокардас не му оставаше нищо друго, освен горещо да одобри една тъй мъдра мисъл.
Те пристигнаха в Тарид около два часа следобед и първият срещнат селянин им посочи странноприемницата „Адамовата ябълка“. Но когато влязоха в схлупеното помещение на странноприемницата се оказа, че то е почти пълно. Една млада девойка, облечена в яркочервената пола и с пристегнатия с шнурове корсаж на фоакските селянки, чевръсто разнасяше кани, калаени канчета, огън за лулите в копито и всичко онова, от което се нуждаят шестима юначаги след едно тъй дълго пътуване под слънцето на пиренейските долини.
На стената висяха шест дълги рапири заедно с екипировката. Тук нямаше нито една глава, на чието чело да не е ясно изписана думата дуелист. Всички до един имаха загорели от слънцето лица, безочливи погледи и нахални мустаци. Ако някой почтен буржоа случайно попаднеше на това място, би се почувствувал като в небрано лозе само при вида на тези свадливи профили.
На масата до вратата седяха трима испанци и това се разбираше по лицата им. На съседната маса седеше един италианец, чието лице от челото до брадата бе пресечено от белег, а срещу него се мъдреше някакъв зловещ негодяй, чийто акцент издаваше немския му произход. Третата маса заемаше грубиянин с дълга занемарена грива, който гъргореше на бретонски диалект.
Тримата испанци се наричаха съответно Салдан, Пинто и Пепе, по прякор Матадора. И тримата бяха учители по фехтовка, единият от Мурсия, другият от Севиля, а третият от Памплона. Италианецът бе наемен убиец от Сполето и се казваше Джузепе Фаенца. Името на немеца бе Щаупиц, а на бретонеца — Жоел дьо Жюган. Господин Пейрол си знаеше работата, защото точно той бе събрал тук всички тези побойници.
Метр Кокардас и брат Паспоал оставиха нещастните си животинки в обора и прекрачиха прага на кръчмата „Адамовата ябълка“, но веднага отскочиха назад при вида на тази почтена компания. Ниското помещение се осветяваше от един-единствен прозорец и тънеше в полумрак, който димът от лулите още повече сгъстяваше. Отначало нашите двама приятели видяха само вирнати мустаци, изпити профили и окачените на стената рапири. Но веднага шест прегракнали гласа изреваха в хор:
— Метр Кокардас?
— Брат Паспоал!
И тези възгласи, разбира се, бяха придружени от най-подбрани ругатни от Папската област, от бреговете на Рейн, от Кемпер-Корентен, от Мурсия, Андалузия и Навара.
Кокардас сложи ръка над очите си.
— Нищо работа! — провикна се той. — Todos camaradas!
— Все стари приятели! — преведе Паспоал, чийто глас още потреперваше.
Паспоал си беше страхлив по рождение, единствено неволята го бе направила смел и макар все тъй да се стряскаше от щяло и нещяло, той се биеше като същински дявол.
Обмениха се от онези яки ръкостискания, които смазват кокалчетата на пръстите; размениха се безброй потупвания по рамото; копринените жакети се отъркаха един o друг; протритото сукно и износеното кадифе влязоха в допир.
В облеклото на тези юначаги човек би открил всичко, с изключение на чисто бельо.
В наши дни учителите по фехтовка, или — за да говорим на техния език — господа професорите по фехтовка са благоразумни занаятчии, примерни съпрузи и любещи бащи, които честно и почтено упражняват професията си.
През седемнайсети век един виртуоз на шпагата е бил или нещо като галеник на съдбата, фаворит на кралския двор и града, или окаян несретник, принуден да върши най-ужасни злодеяния, за да заплати лошокачественото си вино в някоя долнопробна кръчма. Средно положение нямало.
Възможно е в живота на нашите приятели от кръчмата „Адамовата ябълка“ да е имало и по-щастливи дни, но днес слънцето и сполуката бяха залезли за тях. Очевидно ги брулеше една и съща вихрушка.
До пристигането на Кокардас и Паспоал трите отделни групи дори не бяха направили опит да се сближат помежду си. Бретонецът не познаваше никого. Немецът дружеше само със сполетанеца, а тримата испанци гордо се бяха затворили в кръга на своята компания. Но Париж вече се бе превърнал в средище на изящните изкуства и хора като Кокардас-младши и Амабл Паспоал, които бяха държали достъпно за всички заведение на улица „Кроа де Пьоти Шан“, зад Пале Роаял, трябваше да познават всички майстори на шпагата в Европа. Така че те изиграха ролята на съединително звено между трите групи, тъй сполучливо създадени, за да се уважават и разбират помежду си. Ледът се стопи, масите се съединиха, канчетата се объркаха, представянето се извърши според правилата и всеки се запозна с качествата на останалите. На човек просто да му настръхне косата! Шестте окачени на стената рапири бяха накълцали повече християнска плът, отколкото мечовете на всички палачи на Франция и Навара, взети заедно.
Ако кемпериецът беше хурон, щеше да носи на колана си най-малко две-три дузини скалпове; в сънищата си сполетанецът навярно биваше спохождан от двайсетина, че и повече призрака; немецът беше убил двамина гауграфа, трима маркграфа, петима райнграфа, а сега търсеше един бургграф. Това обаче не представляваше нищо в сравнение с тримата испанци, които спокойно можеха да се удавят в кръвта на неизброимите си жертви. Пепе Касапина (ел Матадор) говореше само за това, как щял да намуши троица наведнъж. Надали бихме могли да кажем нещо по-ласкаво за нашия гасконец и за нормандеца освен това, че и двамата се радваха на всеобщо уважение в този разбойнически консилиум.
Когато първата почерпка свърши и глъчката от хвалбите поутихна, Кокардас рече:
— А сега, гълъбчета, нека си поговорим за нашите работи. Повикаха прислужничката на странноприемницата, която цялата трепереше сред тези канибали и й заповядаха да донесе още вино. Тя беше пълно и леко кривогледо момиче, но Паспоал вече бе насочил срещу нея артилерията на сладострастните си погледи. Той понечи да я последва, за да си поговорел с нея под предлог, че иска по- студено вино, но Кокардас го пипна за яката.
— Нали обеща да обуздаеш страстите си, любезни ми — важно му напомни той.
Брат Паспоал седна на мястото си с тежка въздишка. Веднага щом виното беше донесено, те отпратиха повлеканата със заповед посече да не се връща.
— Гълъбчета мои — поде Кокардас-младши, — нито аз, нито брат Паспоал очаквахме да срещнем една толкова приятна компания точно тук, тъй далеч от градовете и населените места, където обикновено упражнявате талантите си.
— И таз добра! — прекъсна го наемникът от Сполето. — Кокардас, caro mio18 да не би случайно да знаеш някой град, където днес се намира работа?
И всички поклатиха глава с вид на хора, убедени, че добродетелите им в никакъв случай не са достатъчно добре възнаградени. След туй Салдан се поинтересува:
— А знаеш ли защо сме тук?
Гасконецът тъкмо отвори уста, за да му отговори, когато кракът на брат Паспоал го настъпи по ботуша. Макар и всепризнат вожд на дружинката им, Кокардас-младши беше свикнал да следва съветите на помощника си, предпазлив и мъдър нормандец.
— Знам само, че са ни повикали… — започна, той.
— Аз ви повиках — прекъсна го Щаупиц.
— И че общо взето брат Паспоал и аз сме напълно достатъчни, за да свършим работа — заключи гасконецът.
— По дяволите! — извика Касапина. — Обикновено щом съм тук, не викат други.
Всеки обогати темата според възможностите на красноречието си и степента на самохвалството си, след което Кокардас обобщи:
— Да не би да си имаме работа с цяла армия?
— Ще си имаме работа с един-единствен човек — отвърна Щаупиц, който беше приближен на господин Пейрол, довереника на принц Филип дьо Гонзаг.
Силен взрив от смях посрещна думите му. Кокардас и Паспоал се смееха най-гръмогласно от всички, но кракът на нормандеца не мърдаше от ботуша на гасконеца, което означаваше: „Остави това на мен.“ Паспоал наивно полюбопитствува:
— И как се казва този великан, който ще се бие сам срещу осмина?
— От които всеки един, бог ми е свидетел, струва колкото половин дузина юначаги! — добави Кокардас.
