двор беше изумен: Ньовер се бе подмладил с десет години! Ньовер бе силен, бодър, неуморим! С една дума днес, както на всички ви е известно, той е първата шпага в света след Хубавия Лагардер.
Брат Паспоал прие смирен вид и млъкна, а Кокардас довърши:
— И това е дотолкова вярно, че господин дьо Гонзаг е сметнал за необходимо да наеме осмина професионални фехтовачи, за да се справи с него… Гръм да ме порази!
Господин Пейрол пръв наруши настъпилото мълчание.
— И какво целите с тези врели-некипели? — попита той. — Да ви увелича възнаграждението ли?
— И то значително — потвърди гасконецът. — Не е почтено да се определя една и съща цена за баща, който отмъщава за честта на дъщеря си и за Дамон, който иска преждевременно да наследи Питий.
— Колко искате?
— Сумата да се утрои.
— Тъй да бъде — без колебание отсече Пейрол.
— Второ, след като свършим работа всички да бъдем приети в свитата на Гонзаг.
— Добре! — съгласи се отново довереникът.
— И трето…
— Искате твърде много… — започна Пейрол, но Кокардас го прекъсна:
— О, небеса! — извика той и се обърна към Паспоал. — Той смята, че искаме твърде много!
— Нека бъдем справедливи! — рече по-мекушавият му помощник.
— Твърде вероятно е кралският племенник да поиска да отмъсти за приятеля си и тогава…
— Тогава преминаваме границата — намеси се Пейрол, — Гонзаг откупува италианските си имения и сме на сигурно място.
Кокардас се посъветва с поглед най-напред с Паспоал, а след туй и с останалите си съучастници.
— Спазарихме се — рече той.
Пейрол веднага му подаде ръка, но гасконецът не я пое. Той удари по шпагата си и заяви:
— Ето го нотариусът, който носи отговорност за вас, любезни ми господин Пейрол. Гръм да ме порази! Поне вие никога няма да се опитате да ни измамите!
Най-сетне свободен, Пейрол стигна до вратата. На прага той се спря и каза:
— Изпуснете ли го обаче, все едно че нищо не е било.
— Това се разбира от само себе си. Спете спокойно, драги ми господин Пейрол!
Силен взрив от смях изпроводи довереника, после всички в един глас весело извикаха:
— Да пием! Дайте да пием!
IV. Парижанчето
Беше едва четири подир обед. Нашите побойници разполагаха с предостатъчно време. Всички бяха в чудесно настроение с изключение на Паспоал, който тежко въздишаше, след което твърде дълго се беше заплесвал по кривогледата повлекана. В схлупеното помещение на странноприемницата „Адамовата ябълка“ се пиеше, разнасяха се викове и песни. Обедната жега бе понамаляла, жътварите на дъното на крепостния ров се бяха размърдали и сега бързо връзваха на снопи богатата овесена реколта.
Внезапно от покрайнините на Анския лес се дочу конски тропот и веднага след това от рова се разнесоха виковете на жътварите. Те с писъци се разбягаха, спасявайки се от ударите, които група въоръжени конници щедро им раздаваха с плоското на шпагите си. Очевидно конниците бяха тръгнали за фураж, а и надали другаде биха намерили по-богата жътва.
Нашите осмина храбреци се струпаха на прозореца на странноприемницата, за да виждат по-добре.
— Тия проклетници са наистина прекалено дръзки! — отбеляза Кокардас-младши.
— Щом са дошли под самите прозорци на маркиза! — додаде Паспоал.
— Колко ли са? Трима, шест, осем…
— Точно колкото сме и ние!
През това време мародерите спокойно попълваха запасите си от фураж, смееха се и гръмогласно сипеха подигравки. Те отлично знаеха, че старите кулеврини на Кайлюс много отдавна са онемели.
И тук се виждаха връхни дрехи от волска кожа, войнствени широкополи шапки и дълги рапири; повечето бяха млади хубави мъжаги, между които се мяркаха и два-три чифта посивели мустаци. Онова, което притежаваха в повече от нашите дуелисти, бяха пистолетите в кобурите на седлата им. В никакъв случай не можеше да се каже, че облеклото им е еднородно. В този малък ескадрон човек разпознаваше изпокъсаните униформи на различни родове редовна войска. Имаше двама бранкаски улани, един артилерист от Фландрия, някакъв пройдоха, дошъл оттатък планините и един стар арбалетчик, който навярно помнеше La Fronde22. Останалото бе изгубило блясъка си, подобно на изтъркан медал. Цялата тази сбирщина спокойно би могла да бъде взета за истинска разбойническа банда. Всъщност тези авантюристи, които се кичеха със званието кралски доброволци не струваха повече от обикновени разбойници.
Когато свършиха работата си и натовариха конете, те поеха по коларския път. Водачът им, единият от бранкаските улани, който носеше сержантски нашивки, се озърна и извика:
— Насам, господа, ето точно това, което ни трябва. — И той посочи с пръст кръчмата „Адамовата ябълка“.
— Браво! — развикаха се мародерите.
— Господа — промърмори Кокардас-младши, — съветвам ви да откачите шпагите си от стената.
Само след миг коланите отново бяха затегнати, а дуелистите се отдръпнаха от прозореца и насядаха около масите. Тези приготовления намирисваха на пердах от цяла левга. Брат Паспоал безметежно се усмихваше под трите косъма на мустаците си.
— Та казахме значи — започна Кокардас, опитвайки се да изглежда хладнокръвен, — че най-добрата защита срещу един фехтовач-левак, а това винаги крие много опасности…
— Ха! — провикна се водачът на мародерите, чието брадато лице надникна през вратата. — Деца, странноприемницата е пълна!
— Значи трябва да я изпразним — отвърнаха онези, дето го следваха.
Наистина, какво по-просто и логично. Кариг, така се казваше водачът, нямаше никакви възражения. Всички скочиха от натоварените със сено коне и авторитетно ги привързаха към халките по стената на кръчмата.
До този миг нашите дуелисти дори не бяха помръднали. Пръв влезе Кариг.
— Хайде, веднага се омитайте! — отсече той. — Тук има място само за кралските доброволци.
Никой не му отговори. Само Кокардас се обърна към другарите си и промърмори:
— Спокойно, деца! Да не се ядосваме и да поразиграем както трябва господа кралските доброволци.
Хората на Кариг вече се трупаха на вратата.
— Помолете ги да излязат през прозорците — обади се артилеристът от Фландрия, като в същото време взе пълната чаша на Кокардас и я надигна към устата си.
— Нима не виждате, дръвници такива — продължи все пак Кариг, — че се нуждаем от вашите канчета, маси и столове?
— За бога! — възкликна Кокардас-младши. — Разбира се, че всичко ще ви дадем, гълъбчета! — И той стовари каната върху главата на артилериста. В същия миг брат Паспоал запрати тежкия си стол в гърдите на Кариг.
Шестнайсетте шпаги се оголиха едновременно. Всички бяха люде военни, здравеняци, смелчаги и побойници по призвание. Всички едновременно и с удоволствие се хвърлиха в бой. Тенорът на Кокардас заглуши врявата с любимата си ругатня:
— Дявол го взел! Дайте им да се разберат! — настояваше той.
В отговор Кариг и хората му се нахвърлиха срещу тях с викове:
— Напред! Лагардер! Лагардер!
Това беше наистина неочаквано. Кокардас и Паспоал, които се намираха в първите редици отстъпиха и катурнаха масивната маса между двете армии.
— Гръм да ме порази дано! — ревна гасконецът. — Долу шпагите!
