— Барон дьо Белисен ли?
— Белисен дуелистът?
— Белисен покойникът! — поправи ги младият гвардеец.
— Нима е мъртъв? — полюбопитствуваха всички.
— Аз го убих. Както знаете, кралят ме направи благородник, за да вляза в свитата му. Обещах да се държа прилично и цели шест месеца бях кротък като агънце. Почти ме бяха забравили, когато една вечер Белисен реши да си поиграе на котка и мишка с едно нещастно кадетче, което нямаше дори косми на брадата си.
— Все старата песен — обади се Паспоал, — същински странствуващ рицар.
— Млъкни, любезни! — заповяда Кокардас.
— Приближих се до Белисен — продължи Лагардер, — и тъй като в деня, когато Негово величество благоволи да ме произведе кавалер му бях обещал да не употребявам повече обидни думи, аз се задоволих само да издърпам ушите на барона, тъй както правят с непослушните деца в училище. Това обаче никак не му се понрави.
— Убедени сме! — възкликнаха всички в хор.
— Той обаче ми го каза прекалено високо — продължи Лагардер, — и зад Арсенала му дадох онова, което отдавна заслужаваше: един прав удар от защита и… толкоз!
— Ах, момчето ми — провикна се Паспоал, забравяйки, че времената се бяха променили, — как добре владееш този дяволски удар!
Лагардер се разсмя, после силно удари по масата с калаеното канче. Паспоал реши, че е загубен.
— Ето ви я справедливостта! — извика гвардеецът, който вече го беше забравил. — Вместо да ме наградят за това, че съм убил един върколак, те ме прокуждат в изгнание!
Почитаемата аудитория единодушно се съгласи, че това е наистина прекалено. Кокардас изруга, че, дявол го взел, изкуствата не се покровителствуват достатъчно. Лагардер продължи:
— В крайна сметка, аз се подчинявам на кралската заповед. Заминавам. Светът е голям и, кълна се, все някъде ще се намери място и за мен. Но преди да премина границата искам да задоволя една моя прищявка… по-скоро две: един дуел и една любовна авантюра. Точно така искам да се сбогувам с прекрасната Франция!
Останалите стесниха кръга около него, изгарящи от любопитство.
— Продължавайте, господин кавалер — подкани го Кокардас.
— Я ми кажете, юнаци мои — вместо отговор попита Лагардер, — чували ли сте нещо за секретния удар на господин дьо Ньовер?
— По дяволите! — разнесе се възглас около масата.
— Преди малко си говорехме за него — отвърна Паспоал.
— И какво по-точно, моля?
— Мненията са различни. Някои са убедени, че това е дивотия. Други твърдяха, че старият метр Делапалм е продал на херцога удар, или серия от удари, с които той е абсолютно сигурен, че ще прободе когото и да било в средата на челото, точно между очите.
Лагардер се бе замислил. След туй отново попита:
— Тук до един сте учители по фехтовка и специалисти, какво мислите за секретните удари изобщо?
Всички бяха единодушни, че секретните удари са плитки уловки и спокойно могат да се избегнат с помощта на познатите вече защити.
— Така мислех и аз — рече Лагардер, — но преди да имам честта да се бия с господин дьо Ньовер.
— А сега? — посипаха се въпроси от всички страни. Всеки от присъствуващите беше силно заинтригуван и имаше защо: може би само след няколко часа прословутият удар на Ньовер щеше да просне мъртви на място двама-трима от тях.
— Сега всичко е далеч по-различно — продължи Лагардер. — Знайте обаче, че дълго време този удар беше най-омразното нещо за мен. Повярвайте ми, просто сън не ме хващаше. Съгласете се, че този Ньовер кара също твърде много да се говори за него. Отскоро, откакто се завърна от Италия, непрестанно чувам около мен да се дърдори: „Ньовер, Ньовер, та Ньовер! Ньовер е най-хубавият! Ньовер е най-храбрият!“
— Но след едно друго лице, което всички добре познаваме — прекъсна го брат Паспоал и този път получи пълното одобрение на Кокардас-младши.
— Ньовер това, Ньовер онова — разгорещи се Лагардер. — Конете на Ньовер, оръжията на Ньовер, именията на Ньовер! Благите му думи, сполуките му на комар, списъкът на любовниците му… а на всичко отгоре и този негов секретен удар! В пъкъла да гори дано! Една вечер, когато икономката ми поднесе котлети „а ла Ньовер“, аз хвърлих чинията през прозореца и офейках без да вечерям. На вратата се сблъсках с моя обущар, който ми носеше ботуши по последна мода, ботуши „а ла Ньовер“. Дръпнах му един пердах и това ми струваше десет пистола, които запратих в лицето му, а проклетникът му с проклетник най- нахално ми заяви: „Господин дьо Ньовер ме удари само веднъж, но ми даде сто пистола…“
— Това е вече прекалено — сериозно отсече Кокардас.
Паспоал тъй съпричастно изживяваше неприятностите на своя скъп Парижанин, че целият беше плувнал в пот.
— Разбирате ли — продължи Лагардер, — имах чувството, че полудявам. Трябваше да сложа край на това. Тогава скочих на коня и причаках господин дьо Ньовер на изхода на Лувър. Когато мина покрай мен, извиках го по име.
— Какво има? — попита ме той.
— Господин херцог — отвърнах му, — изцяло се доверявам на вашата отзивчивост. Моля ви да ми покажете вашия секретен удар на лунна светлина.
Той ме изгледа. Мисля, че ме взе да беглец от лудницата.
— Кой сте вие? — попита ме все пак.
— Кавалер Анри дьо Лагардер — отговорих аз. — По кралска милост гвардейски улан, бивш корнет на Ферте, бивш знаменосец на Конти, бивш капитан от Наварския полк и всеки път разжалван за безразсъдство…
— Ах! — прекъсна ме той, скачайки от коня си. — Значи вие сте Хубавия Лагардер? Доста често ми говорят за вас и това ме дразни.
Тръгнахме заедно към църквата „Сен Жермен л’Оксероа“.
— Ако смятате, че не съм от достатъчно благородно потекло, за да се мерите с мен… — започнах аз.
Той беше просто очарователен. Ах, наистина очарователен! Вместо отговор, той забучи рапирата си между веждите ми и при това така внезапно и недвусмислено, че навярно още щях да съм там, ако навреме не бях отскочил почти три тоаза27 назад.
— Ето моя удар — каза ми той.
Бога ми, благодарих му от все сърце. Това наистина беше най-малкото, което можех да сторя.
— Още един малък урок — помолих го аз, — ако това, разбира се, не ви затруднява.
— На вашите услуги.
По дяволите! Този път ме засегна в челото. Аз, Лагардер, бях засегнат от шпага!
Учителите по фехтовка тревожно се спогледаха. Славата на удара на Ньовер приемаше наистина застрашителни размери.
— Нищичко ли не успяхте да разберете? — срамежливо подпита Кокардас.
— Видях навреме лъжливия удар, мътните го взели — извика Лагардер, — но не успях да парирам! Този човек е бърз като светкавица!
— И как завърши всичко?
— Та имало ли е случай патрулите да оставят хората на мира? Нощният патрул и този път довтаса. Господин херцогът и аз се разделихме като добри приятели с обещание за реванш.
— Гръм да ме убие дано! — извика Кокардас. — Но с този удар той винаги ще ви държи в ръцете си.
— Хайде де! — изсмя се Лагардер.
— Нима разкрихте тайната му?
— Има си хас! Най-подробно изучих удара на спокойствие в кабинета си.
