— Е, и?
— Същинска залъгалка.
Дуелистите си отдъхнаха. Кокардас се изправи.
— Господин кавалер — рече той, — ако все още пазите някакъв спомен от недостойните уроци, които с такова удоволствие ви давах, сега няма да отхвърлите молбата ми. Така де.
Лагардер инстинктивно бръкна в джоба си, но Паспоал го възпря и с достойнство възрази:
— Метр Кокардас не ви моли за това.
— Кажи тогава — каза Лагардер. — Разбира се, че помня уроците ти. Какво искаш?
— Искам да ми покажете удара на Ньовер — отвърна Кокардас. Лагардер веднага стана.
— И имаш пълно право, мой стари Кокардас — рече той. — Все пак с това си вадиш хляба.
Двамата застанаха „ан гард“28. Дуелистите веднага образуваха кръг около тях и целите се превърнаха в зрение.
— Дявол да те вземе, колко си се отпуснал! — възкликна Лагардер, кръстосвайки шпага с учителя по фехтовка. — Хайде, съедини в трета, сега прав удар със задържане! Парирай! Прав удар, възстанови докрай… сега първа защита и ответ! Сега мини върху шпагата и — право в очите! — И той потвърди думите си на дело.
— Небеса! — изрева Кокардас, отскачайки встрани. — Това е то да видиш звезди по пладне! А защитата? — попита той и отново зае гард. — А защитата?
— Просто като две и две — четири! — отвърна Лагардер. — Готов ли си? Съедини в трета! Възстанови в полустъпка… сега два пъти първа! Парирай! Задръж с ръба на клинока, това е всичко! — И той пъхна шпагата си в ножницата.
Брат Паспоал се разсипа в горещи благодарности.
— Вие там, разбрахте ли? — обърна се Кокардас към другите и избърса потта от челото си. — Пустото му Парижанче! Ама че дете!
Учителите по фехтовка закимаха с глава в знак на съгласие. Кокардас седна на мястото си и каза:
— Това може да ни послужи.
— И то много скоро — отвърна Лагардер и си наля вино. Всички погледи се обърнаха към него. Той пресуши чашата си на малки глътки, после бавно разгъна писмото, което пажът му беше връчил.
— Нали ви казах — подхвана той, — че господин дьо Ньовер ми беше обещал реванш?
— Да, но…
— Трябваше на всяка цена да си разчистя сметките с него преди да замина в изгнание, и тъй като разбрах, че господин дьо Ньовер е в замъка си в Беарн, взех че му писах. Това писмо е неговият отговор.
Сред дуелистите се разнесе удивено шушукане.
— Той е все тъй очарователен! — продължи Лагардер. — Ах, наистина очарователен! Мисля, че след като се навоювам до насита с този съвършен благородник, бих го обикнал като роден брат. Той приема всички мои предложения: часът, мястото на срещата…
— В колко часа? — обезпокоен го прекъсна Кокардас.
— След залез слънце.
— Тази вечер ли?
— Да.
— И къде?
— В крепостния ров на замъка Кайлюс.
Настъпи тишина. Паспоал бе сложил пръст на устните си. Дуелистите се стараеха да запазят спокойствие.
— Защо е избрал точно това място? — отново попита Кокардас.
— Виж, това вече е друга история! — през смях отвърна Лагардер. — Става дума за втората ми прищявка! Откакто ми се падна честта да командувам тези храбри доброволци, за да се поразтуша преди заминаването ми, неведнъж ми е минавало през ум, че старият маркиз дьо Кайлюс е най-изпеченият тъмничар в света! Човек трябва наистина да притежава някакъв талант, за да си заслужи такова прелестно име като Кайлюс Резето! Миналия месец присъствувах на празниците в Тарб и зърнах дъщеря му Орор. Бога ми, та тя е божествено красива! Наумил съм си след като си побъбря с господин дьо Ньовер, да отида поне малко да утеша тази прелестна затворничка.
— А имате ли ключ от затвора, капитане? — попита Кариг и посочи замъка.
— Превземал съм с пристъп немалко крепости! — отвърна Парижанчето. — Не знам дали ще вляза през вратата, през прозореца, или през комина, но ще вляза.
Слънцето вече отдавна се беше скрило зад високите върхари на Анския лес. Настъпваше нощ. В долните прозорци на замъка замъждукаха две-три светлинки. Някаква тъмна фигура бързо се шмугна в сянката на крепостния ров. Беше малкият паж Беришон, който несъмнено бе изпълнил поръчението си. Той хукна колкото му крака държат по пътеката към гората, отправяйки отдалеч гореща благодарност към своя спасител Лагардер.
— И таз добра! — възкликна Лагардер. — Защо не се смеете вече, проклетници? Не намирате ли, че приключението е доста забавно.
— Бих искал да знам — сериозно попита Кокардас, — дали в писмото си до Ньовер сте споменали за госпожица дьо Кайлюс?
— По дяволите! Обясних му надълго и нашироко за какво става дума. Все пак ми беше необходим някакъв претекст, за да му определя среща толкова далече.
Побойниците се спогледаха.
— Това пък сега какво е? Какво ви става? — рязко попита Парижанчето.
— Просто размишляваме — отговори Паспоал. — И сме щастливи, че сме тук, за да ви услужим.
— Гръм да ме порази, но това е самата истина! — добави Кокардас. — И нашата помощ ще ви бъде от голяма полза.
Лагардер избухна в смях, толкова забавна му се стори само мисълта за това.
— Няма да се смеете повече, господин кавалер, когато научите една новина… — надуто произнесе гасконецът.
— Я да я чуем.
— Ньовер няма да дойде сам на срещата.
— И таз добра! Че защо?
— Защото след онова, което сте му написал вече и дума не може да става само за една закачка между двама ви: тази вечер един от вас трябва да умре. Ньовер е съпругът на госпожица дьо Кайлюс.
Кокардас-младши се заблуждаваше като мислеше, че Лагардер ще престане да се смее. Щуракът му с щурак се хвана за корема от смях.
— Браво! — извика той. — Тайна венчавка! Същински испански роман! По дяволите, това наистина надминава очакванията ми. Не се и надявах на такова последно приключение!
— И само като си помисли човек, че такива хора се изпращат в изгнание! — с прочувствен тон заключи брат Паспоал.
VI. Приземният прозорец
Спускаше се непрогледна нощ. Мрачната грамада на замъка Кайлюс неясно се открояваше на фона на небето.
— Чуйте, кавалере — каза Кокардас в момента, когато Лагардер стана, пристягайки колана на шпагата си, — без излишна скромност, за бога! Приемете услугите ни в тази битка, която навярно ще бъде неравна.
Лагардер само повдигна рамене. Паспоал, който стоеше зад гърба му го докосна по ръката.
— Ако бих могъл да ви бъда полезен с нещо за галантната лудория, то… — промълви той и се изчерви до корена на косата.
Според думите на един гръцки философ червеното е цвят на целомъдрието. Амабл Паспоал в най-висша степен съответствуваше на цвета, но бе напълно лишен от целомъдрие.
