— Охо! — помисли си Лагардер. — Да не би да се окаже, че метр Кокардас е имал право? Нима господин херцогът наистина не идва сам?
Шумът от стъпките внезапно утихна. Кандилото в началото на моста освети неподвижните фигури на двама мъже, загърнати в дълги плащове. Лагардер ясно виждаше как се взират, опитвайки се с поглед да пробият мрака в крепостния ров.
— Никого не виждам — прошепна единият.
— Напротив — възрази другият. — Вижте там, до прозореца. — И той предпазливо подвикна: — Кокардас?
Лагардер остана неподвижел.
— Фаенца! — повторно повика мъжът. — Това съм аз… господин Пейрол!
— Струва ми се, че вече съм чувал някъде името на този негодник! — помисли Лагардер.
— Паспоал? Щаупиц? — за трети път извика Пейрол.
— Ами ако не е от нашите?… — промърмори спътникът му.
— Изключено! — увери го Пейрол. — Заповядах им да поставят тук часови. Познах го, това е Салдан… Салдан?
— Тук! — отзова се Лагардер, имитирайки за всеки случай испански акцент.
— Виждате ли! — извика господин Пейрол. — Знаех си аз! Да слезем по стълбата… Оттук… ето първото стъпало.
— Рогатите да ме вземат, ако и аз не играя някаква роля в тази комедия! — каза си Лагардер.
Двамата мъже започнаха да се спускат в рова. Спътникът на Пейрол грижливо се загръщаше в разкошен дълъг плащ. При все че беше произнесъл едва няколко думи, на Лагардер му се стори, че долавя в гласа му лек оттенък на италиански акцент.
— Да говорим тихо, моля ви — настоя непознатият, спускайки се предпазливо по тясната и стръмна стълба.
— Излишно е, ваше височество — отвърна Пейрол.
— Виж ти! — помисли си Лагардер. — Имаме си работа с височество.
— Излишно е — повтори довереникът. — Тези хубостници отлично знаят името на човека, който им плаща.
— Аз обаче нищичко не знам — възрази му наум Лагардер, — а много бих искал да съм наясно.
— Колкото и да се старах — продължи господин Пейрол, — не успях да ги накарам да повярват, че става дума за маркиз дьо Кайлюс.
— Виж, това вече е нещо. Очевидно съм попаднал на двама изпечени негодяи — заключи Лагардер.
— От параклиса ли идваш? — попита този, който изглежда беше господарят.
— Да, но пристигнах твърде късно — отвърна Пейрол със съкрушен вид.
— Некадърник! — извика господарят и гневно тропна с крак.
— Направих каквото можах, ваше височество. Аз наистина намерих регистъра, в който дон Бернар е записал както венчавката на госпожица дьо Кайлюс с господин дьо Ньовер, така и раждането на детето…
— Е, и?
— Точно тези страници са откъснати.
Лагардер целият се бе превърнал в слух.
— Изпреварили са ни! — разочарован каза господарят. — Но кой? Орор? Да навярно е Орор. Тя се надява тази вечер да се срещне с Ньовер и иска заедно с детето да му предаде и акта за неговото раждане. Марта не можа да ми каже това, тъй като самата тя не го знаеше, но аз се досещам, че е така.
— Но какво значение има това? — попита Пейрол. — Предвидили сме абсолютно всичко. След като Ньовер умре…
— След като Ньовер умре — прекъсна го господарят, — пряк наследник става детето.
Настъпи тишина. Лагардер беше затаил дъх.
— Детето… — едва чуто произнесе Пейрол.
— Детето ще изчезне — отсече този, когото той наричаше негово височество. — Не ми се щеше да стигам до тази крайност, но това няма да ме спре. Що за птица е този Салдан?
— Отчаян негодник.
— Може ли да му се довери човек?
— Да, стига да му се заплати добре.
Господарят за миг се замисли.
— Много ми се щеше да не намесваме друг в нашите работи. — промълви той, — но нито един от двама ни не прилича на Ньовер.
— Вие сте твърде висок — съгласи се Пейрол, — а аз съм прекалено слаб.
— Тъмно е като в рог — продължи господарят, — а този Салдан е на ръст почти колкото херцога. Повикай го!
— Салдан? — подвикна Пейрол.
— Тук! — отзова се пак Парижанчето.
— Ела насам!
Лагардер се приближи. Той беше вдигнал яката на наметалото си, а спуснатата периферия на шапката скриваше лицето му.
— Искаш ли да спечелиш петдесет пистола в повече от твоя дял? — попита го господарят.
— Петдесет пистола! — възкликна Парижанчето. — Какво трябва да направя?
В същото време той полагаше всички усилия, за да различи чертите на непознатия, но онзи се криеше също тъй добре, колкото и самият Лагардер.
— Досещаш ли се? — обърна се господарят към Пейрол.
— Иска ли питане — отвърна довереникът.
— Одобряваш ли?
— Разбира се. Само че нашият човек си има парола.
— Марта ми я каза. Това е девизът на Ньовер.
— Adsum, тъй ли? — попита Пейрол.
— Обикновено го казва на френски: „Аз съм тук!“
— Аз съм тук! — неволно повтори Лагардер.
— Ще го произнесеш много тихо под прозореца — каза непознатият като се наведе към него. — Капаците ще се отворят и зад вътрешната решетка, която е на панти, ще се появи една жена. Тя ще ти говори, но ти няма да обелваш зъб, а само ще сложиш пръст на устните си. Разбра ли?
— За да я накарам да повярва, че ни следят, нали тъй? Да, разбирам.
— Този момък никак не бил глупав — промълви господарят, после продължи: — Жената ще ти предаде един вързоп, ти все тъй мълчаливо ще го вземеш и ще ми го донесеш.
— И ще ми броите петдесет пистола?
— Точно така.
— Разчитайте на мен.
— Ш-шт! — изсъска господин Пейрол.
Тримата наостриха уши. Откъм полето долиташе някакъв далечен шум.
— Трябва да се разделим — каза господарят. — Къде са другарите ти?
Лагардер без колебание посочи към онази част на крепостния ров, която оттатък моста завиваше към Наспаг и отвърна:
— Ей там. Направили са засада в сеното.
— Много добре. Запомни ли паролата?
— Аз съм тук!
— Добра сполука и доскоро виждане!
— Доскоро виждане!
Пейрол и спътникът му се изкачиха обратно по стълбата. Лагардер ги проследи с поглед, избърса обляното си в пот чело и си каза:
