нещо, от което никой не е лишен?“
Срещали ли сте млади хора и ако сте срещали, то колцина? Познавам и двайсетгодишни деца, и осемнайсетгодишни старци. Самият аз търся млади хора. Имам предвид онези, които знаят и същевременно могат, които опровергават самата същина на поговорките и подобно на благословените портокалови дръвчета в южните страни дават и цвят, и плод; онези, които имат всичко в изобилие: чест, сърцатост, жизненост, лудост, и които си отиват блестящи и горещи като лъч, пръскайки с пълни шепи от неизчерпаемата съкровищница на живота си. Често, уви, те разполагат с един-единствен ден, тъй като допирът с тълпата е като водата, която гаси пламъка. Много често цялото това великолепно богатство се пропилява напразно и челото, което бог е белязал с героичния знак се увенчава с венеца на оргията.
Много често.
Но такъв е законът. Подобно на лихваря от ъгъла, човечеството вписва в голямата си книга своите печалби и загуби.
Анри дьо Лагардер малко надвишаваше средния ръст. Не приличаше на Херкулес, но крайниците му притежаваха онази характерна за парижаните жилавина, която се различава както от грубата мускулатура на северняците, така и от обезсмъртената от просташките водевили дръгливост на младоците по нашите площади. Вълнистата му, сресана назад руса коса откриваше чело, от което лъхаше интелигентност и благородство. Веждите и засуканите над устните му тънки мустачки бяха черни. Едва ли има нещо по- очарователно от такъв контраст, особено когато засмени кафяви очи озаряват наситената мургавина на такива лица.
Правилният, леко издължен овал на лицето, гордата линия над веждите, резкият рисунък на носа и устните придаваха благородство на обичайно закачливото му изражение. Усмивката на бонвиван обаче не засенчваше гордостта на дуелиста. Но онова, което перото е безсилно да опише бе обаянието, изяществото и юношеската жизненост, лъхащи от цялото съчетание; това беше живостта на финото му лице, което в най-съкровените мигове приличаше на нежно и мечтателно девиче лице, а в битките всяваше ужас, подобно на лика на Медуза. Такъв го бяха виждали единствено онези, които беше любил или убивал.
Лагардер носеше елегантната униформа на кралски гвардеец, малко окъсана и поовехтяла наистина, но облагородена от разкошния кадифен плащ, наметнат небрежно върху раменете му. Червеният копринен шал със златисти ресни свидетелствуваше за мястото, което заемаше сред авантюристите. Лицето му едва-едва се бе позачервило от извършената току-що нелека работа.
— Не ви ли е срам да измъчвате едно дете! — презрително каза той.
— Но, капитане… — опита се да отговори Кариг, изправяйки се на крака.
— Млък! Кои са тези фукльовци?
Кокардас и Паспоал стояха пред него с шапки в ръце.
— Ха! — възкликна той развеселен. — Моите двама покровители! Какво, по дяволите, правите толкова далеч от улица „Кроа де Пьоти Шан“?
После им протегна ръка с вид на принц, който подава крайчеца на пръстите си за целувка. Метр Кокардас и брат Паспоал с благоговение докоснаха ръката му. Трябва да споменем, че тази ръка често се беше разтваряла пред тях пълна със златни монети. Покровителите нямаха никакво основание да се оплакват от протежето си.
— А другите? — попита Анри и се обърна към Щаупиц. — Теб май съм те виждал някъде?
— В Кьолн — сконфузено избъбри немецът.
— Точно така, дори ме засегна с шпагата един път.
— Срещу дванайсет! — засрамен промърмори немецът.
— Аха! — продължи Лагардер като съзря Салдан и Пинто. — Моите мадридски юначаги… Добри фехтовачи.
— Ах, ваше превъзходителство — отвърнаха в хор двамата испанци, — това беше просто облог! Иначе никога не се бием двама срещу един.
— Как? Двама срещу един?! — възмути се провансало-гасконецът.
— А твърдяха, че не ви познават — добави Паспоал.
— А този тук — Кокардас посочи Пепе Касапина, — имаше желание да се намери лице срещу лице с вас.
Пепе положи всички усилия, за да издържи погледа на Лагардер.
— Този ли? — само повтори Лагардер.
Пепе изръмжа и сведе глава.
— С тези двама храбреци се срещнах в Испания — каза Лагардер и посочи Пинто и Салдан, — но тогава се казвах само Анри… Господа — смени темата той и нанесе с пръст въображаем удар с шпага, — оказа се, че почти всички вече сме се срещали, тъй като виждам тук и ей този почтен здравеняк, на когото веднъж пукнах главата с традиционното в родината му оръжие.
Жоел дьо Жюган потърка слепоочието си.
— Белегът още си стои — промърмори той. — Мога да кажа само, че въртите тоягата като бог.
— Оказва се, че на нито един от вас не му е провървяло с мен, приятели — продължи Лагардер, — но виждам, че този път сте се захванали с нещо по-лесно. Приближи се, детето ми.
Беришон се подчини.
Кокардас и Кариг в един глас започнаха да обясняват защо са искали да претърсят пажа, но Лагардер им заповяда да млъкнат.
— Какво те носи насам? — попита той детето.
— Вие сте добър и няма да ви лъжа — отвърна Беришон. — Нося едно писмо.
— На кого?
Беришон се поколеба и отново погледна към ниския прозорец.
— На вас — най-сетне отговори той.
— Дай го.
Детето измъкна от пазвата си един плик и му го подаде, после бързо се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:
— Трябва да предам още едно писмо.
— На кого?
— На една дама.
Лагардер му хвърли кесията си и каза:
— Върви, малкия. Никой няма да те спре.
Детето хукна и скоро се скри зад завоя на рова. Веднага щом пажът изчезна от погледа им, Лагардер отвори писмото.
— Дръпнете се! — заповяда той на доброволците и учителите по фехтовка, които стояха твърде наблизо. — Предпочитам сам да чета кореспонденцията си.
Всички тутакси се отдръпнаха.
— Браво! — извика Лагардер щом прочете първите редове. — Ето това се казва добра новина! Точно затова съм, тук. — Бога ми, този Ньовер е истински благородник!
— Ньовер! — удивено повториха всички.
— Това пък какво означава? — попитаха Кокардас и Паспоал.
Лагардер се запъти към масата.
— Да пийнем по-напред — каза той. — Ах, толкова съм доволен! Ще ви разкажа една история. Метр Кокардас, седни тук, а ти, братко Паспоал, ето тук. Вие там, разполагайте се, където намерите за добре.
Поласкани от оказаната им чест, гасконецът и нормандецът се настаниха от двете страни на своето божество. Анри дьо Лагардер отпи глътка вино и подхвана:
— Преди това искам да ви съобщя, че напускам Франция и заминавам в изгнание…
— Вие?! В изгнание?! — прекъсна го Кокардас.
— Някога ще го видим и на бесилото! — въздъхна Паспоал.
— И защо отивате в изгнание?
За щастие последният въпрос заглуши иначе нежното, но твърде непочтително възклицание на Амабл Паспоал. Лагардер не понасяше подобни фамилиарности.
— Познавате ли онзи разбойник Белисен? — попита той.
