— Ах, дявол го взел! — провикна се Пейрол. — Да не вземете да обвините Дамон, че иска да убие Питий?
— И таз добра! — отвърна гасконецът. — Истинският Дамон от времето на сиракузкия тиранин Дионисий20 си е живял чудесно, пък и истинският Питий е нямал доходи, възлизащи на шестстотин хиляди екю21 годишно.
— Които нашият Питий обаче притежава — намеси се Паспоал, — и на които нашият Дамон е вероятен наследник.
— Сега нали разбирате, любезни ми господин Пейрол — продължи Кокардас, — че това значително променя гледната точка. Ще добавя също, че истинският Питий е нямал тъй очарователна метреса като Орор дьо Кайлюс, а истинският Дамон не е бил влюбен в красавицата, или по-скоро в нейната зестра.
— Точно така! — подчерта отново Паспоал. Кокардас напълни чашата си.
— Господа — каза той, — за здравето на Дамон… искам да кажа: на Гонзаг, който утре ще наследи доход от шестстотин хиляди екю, госпожица дьо Кайлюс и нейната зестра, ако Питий… искам да кажа: Ньовер, тази нощ се прости с живота си!
— За здравето на принц Дамон дьо Гонзаг! — провикнаха се наемните убийци начело с Паспоал.
— Е, какво ще кажете за това, господин Пейрол? — попита тържествуващ Кокардас.
— Небивалици! — изръмжа довереникът. — Лъжи!
— Силно казано. Тогава нека моите смели другари отсъдят. Взимам ги за свидетели.
— Ти каза истината, гасконецо, самата истина! — потвърдиха насядалите около масата.
— Принц Филип дьо Гонзаг — заяви Пейрол, като се опитваше да си придаде надменен вид, — стои твърде високо над подобни оскърбления, за да се нуждае от сериозно оправдание.
— По-добре седнете, господин Пейрол — прекъсна го Кокардас и тъй като довереникът се противеше, той насила го настани на едно трикрако столче. След туй попита:
— Дали тогава да не стигнем и до най-тежките оскърбления, Паспоал?
— Кокардас! — веднага се отзова нормандецът.
— Щом господин Пейрол не се предава, твой ред е да държиш проповеди, любезни ми!
Нормандецът се изчерви до ушите и сведе очи.
— Само че аз не умея да говоря пред публика — измънка той.
— Я започвай! — заповяда метр Кокардас и засука мустаци. — Нищо работа! Господата ще извинят твоята младост и неопитност.
— Изцяло разчитам на тяхната снизходителност — срамежливо промълви Паспоал и с глас на девойче на изпит по вероучение, почтеният учител по фехтовка поде: — Господин Пейрол има пълно основание да смята господаря си за безукорен благородник. Ще ви разкажа някои подробности, които узнах съвсем случайно. Аз не виждам в това никаква зла умисъл, макар че недоброжелателите биха могли да си помислят точно обратното. Докато тримата Филиповци водеха в Париж безгрижен живот, толкова безгрижен, че крал Луи заплаши племенника си, че ще го заточи в именията му — говоря ви за времето отпреди две-три години — аз бях на служба при един италиански доктор, възпитаник на учения Ексили, на име Пиер Гарба.
— Пиетро Гарба и Гаета! — прекъсна го Фаенца. — Знам го, ужасен негодяй!
Брат Паспоал кротко се усмихна.
— Той беше порядъчен човек — продължи той, — с кротък нрав, много набожен и начетен като куп дебели книги. Занимаваше се с приготвянето на благотворни напитки, които наричаше елексир на дълголетието.
Вагабонтите дружно избухнаха в смях.
— Гръм да ме порази! — рече Кокардас. — Ти говориш като бог! Карай нататък!
Господин Пейрол избърса челото си, което се бе покрило с пот.
— Принц Филип дьо Гонзаг — продължи Паспоал, — често навестяваше почтения Пиер Гарба.
— По-тихо! — неволно се изтърва довереникът.
— По-високо! — изреваха юначагите.
Цялата тази история чудесно ги забавляваше още повече, че в нейния край те предугаждаха значително увеличение на надницата си.
— Говори, Паспоал! Продължавай! — подканиха го те и стесниха кръга около него.
Кокардас погали помощника си по главата и с бащински тон добави:
— Бога ми, виж го ти какъв успех има тоя палавник!
— Неприятно ми е, че ще повторя нещо, което изглежда не се нрави на господин Пейрол — продължи брат Паспоал, — но истината е, че принц дьо Гонзаг доста често посещаваше Гарба. Без съмнение, за да се учи на ум и разум. Точно по това време младият херцог дьо Ньовер започна да линее.
— Клевета! — извика Пейрол. — Долна клевета!
— Нима обвинявам някого, господине? — простодушно попита Паспоал.
Довереникът прехапа устни до кръв, а Кокардас го подкачи:
— Горкият господин Пейрол май си глътна езика. Пейрол рязко се изправи.
— Надявам се, че най-сетне ще ми позволите да се оттегля! — сопна се той с едва сдържан гняв.
— Разбира се — отвърна гасконецът, който се смееше от сърце. — Дори ще ви придружим до замъка. Предполагам, че Резето вече е приключил със сиестата си, така че ще отидем да си поговорим направо с него.
Пейрол отново се свлече на стола. Лицето му придоби зеленикав оттенък. Неумолимият Кокардас му подаде една чаша.
— Пийнете, за да се посъвземете — посъветва го той. — Не изглеждате никак добре. Пийнете си, де. Не искате? Тогава мирувайте и дайте думата на този малък нормандски разбойник, който говори по-добре от адвокат пред законодателно събрание.
Брат Паспоал признателно кимна на своя началник и продължи:
— Навсякъде започнаха да говорят: „Клетият херцог дьо Ньовер, отива си тъй млад!“ Тревожеше се и кралският двор, и целият град. Та Лорен са толкова знатен род! Самият крал поиска да научи подробности. Шартърскцят херцог Филип беше неутешим…
— Още по-безутешен бе Филип, принц дьо Гонзаг! — прекъсна го Пейрол, като успя да придаде на гласа си прочувствен тон.
— Бог да ми е на помощ, ако дори съм си помислил да ви противореча! — възкликна Паспоал, чиято неизменна благост би трябвало да служи за пример на всички събеседници. — Мисля, че принц Филип дьо Гонзаг бе наистина много опечален. Доказателство за това беше, че всяка вечер, преоблечен като лакей, той идваше при метр Гарба и с обезсърчен вид повтаряше: „Много дълго продължава, докторе, много дълго!“.
В схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ нямаше човек, който да не е убивал но въпреки това всички потръпнаха и почувствуваха как кръвта им се смръзва във вените. Кокардас стовари върху масата огромния си пестник. Пейрол наведе глава и притихна.
— Една вечер — продължи шепнешком, сякаш против волята си брат Паспоал, — Филип дьо Гонзаг дойде доста по-рано. Гарба измери пулса му — беше ускорен. „Спечелили сте много пари на комар“ — рече му Гарба, който добре го познаваше. Гонзаг се разсмя и отговори: „Загубих две хиляди пистола“, но веднага след това добави: „Днес във фехтовалната зала Ньовер опита едно нападение, но вече не му стигат сили, за да държи шпагата.“ — „Значи краят наближава — промърмори доктор Гарба. — Може би утре…“ Но — побърза да добави Паспоал с почти радостен глас — дните се следват, без да си приличат. — На следния ден Филип, херцог дьо Шартр натовари Ньовер в каретата си и — давай, кочияшо, към Турен! Негово височество отведе Ньовер в имението си. И тъй като метр Гарба го нямаше там, Ньовер скоро се почувствува по-добре. А оттам, търсейки слънце, топлина и живот, той прекоси Средиземно море и отиде в Неапол. Филип дьо Гонзаг отново навести моя почтен господар и му нареди да понаобиколи тези места. Тъкмо приготвях багажите, когато една нощ, за нещастие, аламбикът му се пукна и клетият доктор Пиер Гарба умря веднага след като вдъхна изпаренията на своя елексир на дълголетието!
— Ах, достопочтеният му италианец! — възкликнаха всички.
— Ами да! — простодушно се съгласи Паспоал. — Мен ако питате, аз много съжалявах за него. Но чуйте края на историята. Ньовер прекара извън Франция осемнайсет месеца, а когато се завърна целият кралски
