същия начин. Пейрол носеше в ръка голяма кесия пари. Той шумно я тръсна върху масата и рече:
— Дръжте, юнаци, ето ви кърмата! — След туй ги преброи с поглед и продължи: — Отлично, виждам, че всички сте налице! Искам да ви кажа няколко думи за работата, която трябва да свършите.
— Слушаме ви, драги господин Пейрол — заяви Кокардас и се облакъти на масата. — Има си хас!
— Слушаме ви — повториха останалите. Пейрол зае позата на оратор.
— Тази вечер към осем часа — започна той, — по пътя, който минава точно под прозореца, ще дойде един мъж на кон. След като мине през прохода в крепостния ров, той ще завърже коня си за гредите на моста. Сега погледнете натам, виждате ли прозореца под моста, затворен с дъбови кепенци?
— Разбира се, драги ми господин Пейрол — отвърна Кокардас. — Гръм да ме порази! Та ние не сме слепи.
— Мъжът ще се приближи до прозореца…
— И точно в този момент ние ще го заговорим, нали тъй?
— И то много учтиво — прекъсна го със зловеща усмивка Пейрол. — Така заслужено ще спечелите парите си.
— За бога! — провикна се Кокардас. — Ама че шегаджия бил този господин Пейрол!
— Не ще и дума, но все пак се надявам, че няма да ни напуснете веднага?
— Много бързам, приятели мои — отвърна Пейрол, готвейки се да се оттегли.
— Как тъй?! — удиви се гасконецът. — Без да ни кажете името на оногова, когото трябва да… заговорим?
— То не ви интересува.
Кокардас намигна и сред групата на дуелистите веднага се разнесе недоволно мърморене. Особено много се стараеше Паспоал, който се престори на ужасно засегнат. Кокардас продължи:
— Без дори да ни кажете името на достопочтеният благородник, за когото работим?
Пейрол се спря и го изгледа. Върху длъгнестото му лице се изписа безпокойство.
— Че какво ви засяга това? — попита той, като се опитваше да си придаде високомерен вид.
— Много ни засяга, драги ми господин Пейрол.
— Но щом като ви се плаща добре?…
— Може би смятаме, че не сме достатъчно добре платени, любезни ми господин Пейрол.
— Какво искаш да кажеш, приятелю? Кокардас стана и всички други го последваха.
— За бога, пиленце — рече той с внезапно променен тон, — я да си поговорим откровено! Всички тук сме учители по фехтовка и следователно благородници. Най-вече аз като гасконец, и то с провансалска жилка! Нашите рапири — и той удари по шпагата си, с която изобщо не се беше разделял, — та нашите рапири искат да знаят какво вършат!
— Точно така! — подчерта брат Паспоал и любезно предложи едно трикрако столче на довереника на Филип дьо Гонзаг.
Побойниците утвърдително закимаха с глава. За миг Пейрол сякаш се поколеба.
— Добре, юнаци — заяви той, — щом имате толкова голямо желание да узнаете това, бихте могли много лесно и сами да се досетите. На кого принадлежи този замък?
— На маркиз дьо Кайлюс, по дяволите! Един благородник, при когото жените не остаряват. Замъкът е на Кайлюс Резето. И какво от това?
— Дявол го взел! Как, какво от това? — изуми се простодушно Пейрол. — Вие работите за маркиз дьо Кайлюс.
— Хей, вие, вярвате ли в това? — покровителствено се обърна Кокардас към останалите.
— Не — отвърна брат Паспоал.
— Не — веднага послушно повтори дружината. Изпитите бузи на Пейрол леко се изчервиха.
— Какво искате да кажете, негодници? — извика той.
— Я по-кротко! — прекъсна го гасконецът. — Моите благородни приятели негодуват, така че внимавайте! Нека си поговорим спокойно, като възпитани хора. Ако съм ви разбрал правилно става дума за следното: маркиз дьо Кайлюс е разбрал, че от време на време един хубав и строен благородник се промъква нощем в замъка му през този прозорец. Така ли е?
— Да — съгласи се Пейрол.
— Той знае, че дъщеря му, Орор дьо Кайлюс обича този благородник.
— Това е самата истина — потвърди отново довереникът.
— Но според вас, господин Пейрол! Така вие обяснявате срещата ни в странноприемницата „Адамовата ябълка“. За някои такова обяснение би било приемливо, но аз имам причини да го намирам за незадоволително. Вие не казахте истината, господин Пейрол.
— По дяволите! — извика Пейрол. — Това е вече твърде нахално! Протестът му беше заглушен от гласовете на дуелистите, които настояваха:
— Говори, Кокардас! Продължавай! Гасконецът не се остави да го молят.
— Преди всичко — каза той, — приятелите ми, а и аз самият знаем, че този нощен посетител, отреден за нашите шпаги, е най-малко принц…
— Ха, принц! — изсмя се Пейрол и повдигна рамене.
— Принц Филип дьо Лорен, херцог дьо Ньовер — продължи Кокардас.
— Просто вие знаете повече от мен и толкоз! — възкликна Пейрол.
— Бог ми е свидетел, че не е така! Но това не е всичко. Има още нещо, което моите благородни приятели навярно не знаят. Орор дьо Кайлюс не е любовница на господин дьо Ньовер…
— Ах!… — извика довереникът.
— Тя е негова съпруга! — решително довърши гасконецът. Пейрол пребледня и измънка:
— Откъде знаеш това?
— Знам го и толкоз, ето кое има значение. А откъде го знам не е ваша работа. След малко ще разберете, че знам не само това. Преди четири години в параклиса на Кайлюс е била осветена тайна венчавка и, ако съм добре информиран, рие и вашият благороден господар… — Той млъкна за миг, свали с подигравателен вид шапката си и довърши: — Вие сте бил свидетел, господин Пейрол.
Пейрол дори не се опита да отрече, а само попита:
— Какво целите да постигнете с тези брътвежи?
— Искам да открия името на знатния благородник, комуто ще служим тази нощ — отвърна гасконецът.
— Ньовер се ожени за девойката против волята на баща и — каза Пейрол, — и сега господин дьо Кайлюс си отмъщава. Какво по-просто от това?
— Нищо по-просто, разбира се, но в случай, че Резето знаеше това. Вие обаче сте били дискретни. Маркиз дьо Кайлюс не знае нищо… Бог ми е свидетел, че старият хитрец в никакъв случай не би отпратил с лека ръка най-богатата партия във Франция! Всичко отдавна щеше да се оправи, ако господин дьо Ньовер просто му беше казал: „Крал Луи иска да ме ожени за племенницата си, госпожица дьо Савоа, но аз не искам и тайно се ожених за дъщеря ви.“ Славата на Кайлюс Резето обаче стреснала горкия принц. Той се страхувал за жена си, която обожава…
— Е, и до какъв извод стигнахте? — прекъсна го Пейрол.
— Изводът е, че не работим за господин дьо Кайлюс.
— Това е ясно! — отсече Паспоал.
— Като бял ден! — прогърмяха другите.
— И за кого мислите, че работите?
— За кого ли? Xa-ха! Пресвета Дево! За кого ли? Знаете ли историята за тримата Филиповци? Не? Накратко ще ви я разкажа. Става дума за трима благородници от знатни родове. Единият е Филип дьо Манту, принц дьо Гонзаг, вашият господар, господин Пейрол. Едно разорено и пропаднало височество, което би се продало доста евтино и на самия дявол; другият е Филип дьо Ньовер, когото чакаме, а третият е Филип Френски, херцог дьо Шартр. И тримата хубавци, и тримата млади и славни. Опитайте се да си представите най-крепката, най-безкористната, най-неправдоподобната дружба и ще добиете само най- бледа представа за взаимната нежност, с която се отнасят един към друг тримата Филиповци. Така поне се говори в Париж. Но нека оставим настрана, и при това съвсем основателно, кралският племенник и да се занимаем само с Ньовер и Гонзаг, с Питий и Дамон19.
