таланти на гмуркач и акробат. За бога, да бяхте видели само как изглеждаше помощникът ми след това!
Една година по-късно, той си играеше с мен така, както аз бих си играл с някой от господа кралските доброволци… без, разбира се, да искам да ги обидя с това.
Тогава стана войник. Скоро след това уби капитана си и дезертира. После се записа доброволец в „Блудните синове на Сен Люк“ за похода в Германия, но взе че отмъкна любовницата на Сен Люк и пак дезертира. Господин дьо Вилар23 му заповяда да се промъкне във Фрайбург им Брайзгау, а той се измъкна оттам без заповед и съвсем сам довлече четирима вражески войници, навързани един за друг като овни. Вилар го произведе корнет, но той уби полковника си и беше разжалван. О, небеса, какво дете!
Но господин дьо Вилар го обичаше. Пък и можеше ли човек да не го обича? Господин дьо Вилар му заповяда да съобщи на краля новината за поражението на Баденския херцог24. Анжуйският херцог25 го видя и го пожела за свой паж. Направиха го паж, но за беля, придворните дами на престолонаследника започнаха от сутрин до вечер да се бият помежду си от любов по него. Уволниха го.
Най-сетне щастието му се усмихна: стана гвардейски улан. Бога ми, не знам дали е напуснал кралския двор заради жена или заради мъж, но ако това е жена — толкоз по-добре за нея, ако ли пък е мъж — бог да го прости!
Кокардас млъкна и пресуши наведнъж голяма чаша вино. Напълно я беше заслужил. Паспоал му стисна ръка, за да изрази възхищението си.
Слънцето залязваше зад горските върхари. Кариг и хората му вече се стягаха за път и тъкмо се канеха да изпият по една последна чаша за добрата среща, когато Салдан забеляза едно дете, което се промъкваше към крепостния ров и очевидно се стараеше да не го забележат. Беше тринайсет- четиринайсетгодишен хлапак с объркан и уплашен вид. Носеше ливрея на паж, но без хералдически цветове и на кръста си беше препасал куриерски колан.
Салдан посочи детето на спътниците си.
— По дяволите! — извика Кариг. — Веднъж вече изтървахме този дивеч. Преди малко подплаши конете ни. Губернаторът на Венаск често използува такива шпиони, но този път ще го пипнем.
— Тъй да бъде — съгласи се гасконецът. — Не съм убеден обаче, че младият непрокопсаник е на служба при венанския губернатор. Но тъй като всяка крушка си има и опашка и без, разбира се, да искам да ви обидя, господин доброволец, този дивеч ще бъде за нас.
Всеки път, щом произнесеше тази дръзка фраза, гасконецът все повече се издигаше в очите на приятелите си, учителите по фехтовка.
До дъното на крепостния ров се стигаше от две страни: по коларския път и по стръмна стълба, издълбана в насипа на предмостовото укрепление. Нашата дружина се раздели на две групи, които се спуснаха долу едновременно и от двете страни. Когато се видя обкръжено, горкото хлапе дори не се опита да побегне, само очите му се насълзиха. То бързо пъхна ръка под ревера на жакета си и извика:
— Не ме убивайте, милостиви господа! Нямам нищо! Нищичко!
Детето очевидно вземаше нашите познати за най-обикновени пладнешки разбойници, на каквито всъщност и приличаха.
— Не лъжи! — крясна му Кариг. — Тази сутрин ли прехвърли планината?
— Аз ли? — попита пажът. — Каква планина?
— Дявол да го вземе! — намеси се Салдан. — Ами че той идва направо от Аржелес, нали, малкия?
— От Аржелес! — повтори детето и в същото време погледът му се стрелна към прозореца под моста.
— Не се страхувай! — успокои го Кокардас. — Нямаме намерение да те дерем, млади човече. На кого носиш това любовно писмо?
— Любовно писмо ли? — отново попита пажът.
— Че ти си бил нормандец, пиленцето ми — възкликна Паспоал.
— Аз ли? Нормандец? — упорито повтори хлапето.
— Я по-добре да го претърсим — предложи Кариг.
— О, не! Не! — извика малкият паж и падна на колене. — Не ме претърсвайте, великодушни господа!
Все едно да наливаш масло в огъня. Разочарован, Паспоал заяви:
— Не ще да е нашенец, не знае да лъже.
— Как се казваш? — попита го Кокардас.
— Беришон — без колебание отвърна детето.
— При кого служиш?
Пажът не отговори. Дуелистите и кралските доброволци, които го заобикаляха започнаха да губят търпение. Салдан го пипна за яката, докато останалите повториха въпрос:
— Хайде, отговори! При кого служиш?
— И не си въобразявай, млади негоднико, че ще си губим времето с теб! — разгневи се гасконецът. — Претърсете го, гълъбчета, и да приключваме.
Тогава всички станаха свидетели на нещо невероятно: тъй уплашеният само до преди паж с рязко движение се изтръгна от ръцете на Салдан и с решителен вид измъкна от пазвата си малка кама, която обаче никак не приличаше на играчка. После с един скок се шмугна между Фаенца и Щаупиц и хукна към източния край на рова. Но брат Паспоал неведнъж беше печелил надбягванията на панаирите във Вилдийо. Надали младият Хипомен, който спечелил надбягванията за ръката на Аталанта26 си е плюл на петите по-бързо от него. Само с няколко скока той настигна Беришон. Хлапето смело се отбраняваше. То успя да одраска Салдан с малката си кама, ухапа Кариг и силно ритна Щаупиц по крака. Но борбата беше твърде неравна. Поваленият Беришон вече усещаше върху гърдите си огромните ръчища на дуелистите, когато мъчителите му бяха поразени сякаш от мълния.
Същинска мълния!
Кариг се изтърколи на три-четири метра и навири крака, Салдан се завъртя около себе си и се блъсна в крепостната стена, а Кокардас, самият Кокардас-младши се преметна и здравата се пльосна на земята. Просто невероятно! Цялата тази бъркотия, само за миг и при това кажи-речи с един удар беше предизвикал един-единствен човек.
— Мъртъв ли е вече? — поинтересуваха се няколко души.
Около новодошлия и детето се образува широк кръг, но нито една шпага не излезе от ножницата си. Всички сведоха очи.
— Ах, поразникът му с поразник! — промърмори Кокардас, който се изправяше, потърквайки хълбоците си. И макар че едва се побираше в кожата си от яд, под мустаците му неволно заигра усмивка.
— Парижанчето! — прошепна Паспоал, треперещ от вълнение и ужас.
Без да обръщат внимание на водача си, който лежеше все още зашеметен на земята, хората на Кариг почтително докоснаха шапките си и казаха:
— Капитан Лагардер!
V. Ударът на Ньовер
Това беше Лагардер, Хубавия Лагардер, Лагардер побойникът и сърцеедът. Срещу него имаше шестнайсет изкусни фехтовачи, които не смееха дори да измъкнат шпагите си от ножниците, шестнайсет наемни убийци стояха срещу един осемнайсетгодишен момък, който се усмихваше, скръстил ръце на гърдите си.
Но този момък беше Лагардер!
Кокардас имаше право, Паспоал също, но и двамата бяха далеч от истината. Колкото и да бяха превъзнасяли своя идол, те пак не бяха казали всичко. Той бе самата младост, примамлива и обаятелна; младостта, за която победителите жалят; младостта, която не може да се откупи нито с натрупаното богатство, нито с гения, възвисил се над коленичилото безличие; младостта в своя божествено-величав разцвет, златокъдра, усмихната, с победоносно блеснали очи!
Често казват: „Човек е млад веднъж в живота си. Какъв смисъл има тогава да се превъзнася до възбог
