Трима-четирима кралски доброволци вече здравата си бяха изпатили. Атаката им беше безуспешна и те едва сега започнаха да осъзнават с кого си имат работа.
— Какво казахте? — с пресекващ от вълнение глас попита Паспоал. — Какво казахте?
Учителите по фехтовка недоволно мърмореха:
— Тъкмо щяхме да ги схрускаме като топъл хляб!
— Млък! — властно ги сряза Кокардас и се обърна към слисаните доброволци: — Отговорете честно, защо извикахте „Лагардер“?
— Това е нашият командир.
— Кавалерът Анри дьо Лагардер?
— Да.
— Нашето Парижанче! Нашето бижу! — изгука брат Паспоал с просълзени очи.
— Чакайте, да няма някаква грешка! — рече Кокардас. — Когато напуснахме Париж Лагардер беше в конната гвардия.
— Тъй беше, но скоро му омръзна — отвърна Кариг. — Той запази униформата си и сега командува тук, в долината, една рота кралски доброволци.
— В такъв случай край на свадите! — заяви гасконецът. — Приберете шпагите! Дявол го взел, приятелите на Парижанчето са и наши приятели и ние заедно ще пием за здравето на първата шпага в света.
— Чудесно! — съгласи се Кариг, който най-сетне разбираше, че бандата му като по чудо беше отървала кожата.
Господа кралските доброволци набързо прибраха шпагите си.
— Няма ли поне да ни поднесат извинения? — попита Пепе Касапина, честолюбив като кастилец.
— Стари друже — отвърна Кокардас, — ако много настояваш, ще имаш удоволствието да се биеш с мен, но отсега нататък тези господа са под мое покровителство. На масата! Вино! От радост просто не съм на себе си! Ха тъй! — И той протегна чантата си към Кариг. — Имам честта да ви представя моя помощник Паспоал, който, без да искам да ви обидя, щеше да ви накара да видите звезди посред бял ден. И той като мен е верен приятел на Лагардер.
— И се гордее с това! — вметна Паспоал.
— А колкото до тези господа — продължи гасконецът, — ще извините лошото им настроение, но, без да искам, разбира се, да ви обидя, те тъкмо ви бяха сгащили натясно, когато аз им отнех залъка от устата… А сега да пием!
Речено-сторено. Последните, ловко подхвърлени от Кокардас думи удовлетвориха учителите по фехтовка, а господа доброволците изглежда нямаха никакво намерение да ги оспорват. И без това едва бяха успели да отърват кожата.
Повлеканата, която Паспоал почти беше забравил слезе в избата за студено вино, а те изнесоха столовете и масите на поляната, тъй като схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ се оказа твърде тясно, за да приюти цялата тази юнашка компания. Скоро всички удобно се настаниха около масите.
— Да си поговорим за Лагардер! — извика Кокардас. — Все пак аз му дадох първия урок по фехтовка. Нямаше и шестнайсет години, но да знаете само какви надежди даваше за в бъдеще!
— Днес е едва на осемнайсет — каза Кариг, — но бог ми е свидетел, че той напълно ги оправда.
Волю-неволю учителите по фехтовка се заинтересуваха от този чутовен герой, с когото им тъпчеха главите още от сутринта. И колкото повече слушаха, толкова по-малко желание изпитваха да се намерят лице срещу лице с него другаде, освен на масата.
— Така е, нали? — разпали се Кокардас. — Значи не съм се излъгал! О, небеса! Все тъй хубав и смел като лъв!
— И все тъй щастлив с нежния пол! — промълви Паспоал и се изчерви чак до върха на дългите си уши.
— Все така ли е безразсъден? — продължаваше да разпитва гасконецът. — И толкова опак?
— Какъв побойник, но и колко милосърден към слабите!
— Лудетина! Душегубец на съпрузи!
Нашите дуелисти се редуваха подобно на двамината вергилиеви пастири от Аркадия.
— Славен комарджия!
— Който пръска златото с пълни шепи!
— С всички пороци, мътните го взели!
— Но и с всички добродетели!
— Луда глава!
— Но какво сърце!… Какво златно сърце!
Последната дума остана у Паспоал. Кокардас възторжено го разцелува.
— За здравето на Парижанчето! За здравето на Лагардер! — провикнаха се заедно двамата.
Кариг и хората му станаха на крака и с въодушевление вдигнаха чаши.
— По дяволите! — изруга бретонецът Жоел дьо Жюган след като остави чашата си. — Обяснете ни поне що за птица е този ваш Лагардер?
— Продънихте ни ушите с него — добави Салдан. — Кой е той? Откъде е? С какво се занимава?
— Драги мой — отвърна Кокардас, — той е също толкова благороден, колкото и кралят, той е от улица „Кроа де Пьоти Шан“ и се занимава с щуротии. Това достатъчно ли ви е? Ако ли пък искате да научите нещо повече, налейте вино!
Паспоал напълни чашата му и след като за миг се замисли, гасконецът продължи:
— Това не е някоя чудесна приказка, по-скоро е невъзможно да се разкаже. Трябва да го видите, за да повярвате. Колкото до произхода му, вече казах, че е по-благороден от самия крал и няма да отстъпя нито на йота от думите си, макар че общо взето никой не знае кои са родителите му. Срещнах го за първи път, когато беше на дванайсет години. Това се случи в Двора на фонтаните, пред Пале Роаял, точно в момента, когато го бъхтеха половин дузина хаймани, и то всички по-големи от него. Защо ли? Защото тези млади негодници поискали да оберат дребничката старица, която продаваше банички под аркадата на двореца Монтескьо. Попитах за името му. „Малкият Лагардер.“ Кои са родителите му? „Той няма родители.“ Кой се грижи за него? „Никой.“ Къде живее? „В разрушения пиньон на стария дворец Лагардер на ъгъла на улица «Сент-Оноре».“ Полюбопитствувах знае ли някакъв занаят. Дори два: гмуркал се от Пон Ньоф и показвал акробатически номера в Двора на фонтаните. Дявол го взел! Два наистина чудесни занаята! Вие, чужденците — отклони се за миг от темата Кокардас, — дори нямате представа какво означава да си гмуркач от Пон Ньоф. Париж е град на зяпльовците. От Пон Ньоф те хвърлят в реката сребърни монети и се намират смели деца, които с риск за живота си се хвърлят подир монетите. Това ужасно забавлява зяпльовците. Бога ми, надали има по-голямо удоволствие от това да строшиш една сопа в гърбината на някой от тези проклети буржоа! А и не струва скъпо!
Виж, акробати човек може да срещне навсякъде. Този малък разбойник Лагардер правеше с тялото си каквото му скимне: ставаше ту голям, ту малък до неузнаваемост, краката му се превръщаха в ръце, а ръцете — в крака. Бога ми, сякаш още го виждам да имитира стария клисар на „Сен Жермен л’Оксероа“, който имаше гърбица и отпред, и отзад!
Няма да си кривя душата, това русокосо мъжле с розови бузи ми се понрави. Та отървах го аз от лапите на враговете му и попитах: „Вагабонтино, искаш ли да дойдеш с мен?“, а той ми отвърна: „Не, защото се грижа за мама Бернар.“ Мама Бернар беше окаяна просякиня, която живееше в една дупка на порутения пиньон. Всяка вечер малкият Лагардер й носеше припечеленото от своите гмуркания и презкамбичвания. Тогава му описвах най-подробно прелестите на една фехтовална зала. Красивите му очи пламнаха, но той с тежка въздишка ми отвърна: „Ще дойда при вас, когато мама Бернар оздравее.“ И си отиде. Бога ми, не се и сетих повече за него.
Три години по-късно двамата с Паспоал видяхме на прага на нашата зала някакъв едър, срамежлив и ужасно смутен херувим. „Аз съм малкият Лагардер — рече той. — Мама Бернар умря.“ В залата имаше няколко благородници, които решиха да се позабавляват с него. Херувимът се изчерви, сведе очи, кипна и ги натръшка на пода. Истински парижанин! Строен, гъвкав и грациозен като жена, но як като стомана.
След шест месеца той се скара с един от моите помощници, който ехидно му напомнил за неговите
