— Дявол го взел, приятели мои! — сопна се Лагардер. — Имам навика сам да си върша работата и вие отлично знаете това. Ето, иде нощ, пийнете още по чашка и се смитайте, това е единствената услуга, която искам от вас.
Доброволците веднага отидоха при конете си, но учителите яо фехтовка дори не се помръднаха. Кокардас дръпна Лагардер настрана.
— Бог ми е свидетел, че бих се оставил да ме убият като псе заради вас, кавалере! — смутено прошепна той. — Но…
— Но какво?
— Всеки със занаята си, нали знаете. Ние не можем да си тръгнем оттук.
— Виж ти! И защо?
— Защото и ние чакаме някого.
— Тъй ли? И кой е този някой?
— Само не се гневете. Този някой е Филип дьо Ньовер.
Парижанина трепна.
— Виж ти! — повтори той. — А защо чакате господин дьо Ньовер?
— По заръка на един благородник… — започна Кокардас, но не довърши.
Пръстите на Лагардер стиснаха китката му като менгеме.
— Засада! — извика той. — И ти имаш дързостта да го кажеш точно на мен!
— Моля ви да забележите, че… — намеси се брат Паспоал.
— Млък, проклетници! Забранявам ви, чувате ме добре, нали, забранявам ви да докосвате дори косъм от главата на Ньовер, ако не искате да си имате работа с мен! Ньовер ми принадлежи и ако му е писано да умре, то ще загине от моята ръка, в почтен двубой. Но от вашите… Никога! Поне докато съм жив!
Лагардер се беше изправил в цял ръст. Той беше от онези хора, чийто глас не трепери, когато са разгневени, а отеква още по-звучно. Наемните убийци го наобиколиха с нерешителен вид.
— Сега разбирам защо ме накарахте да ви покажа удара на Ньовер! — продължи той. — И то точно аз… Кариг!
Кариг веднага се отзова на заповедта му, следван от хората си, които водеха за поводите натоварените със сено коне.
— Срамно! — продължи Лагардер. — Срамно е, че такива хора ни накараха да поделим виното им!
— Какви жестоки думи! — въздъхна Паспоал, чийто очи веднага се насълзиха.
Кокардас-младши изреждаше наум всички най-витиевати ругатни, които някога изобщо са покълвали в плодородната земя на Гаскония и Прованс.
— На конете! В галоп! — заповяда Лагардер. — Нямам нужда от никого, за да натиря тези негодници!
Единственото, за което Кариг и хората му жадуваха, след като вече се бяха запознали с рапирите на учителите по фехтовка, бе да се наслаждават на нощната прохлада колкото се може по-далеч оттук.
— А вие се омитайте докато е още време — обърна се Лагардер към наемните убийци, — или, кълна се в Христовия кръст, ще ви дам още един урок по фехтовка, но той ще ви е последният! — И той измъкна шпагата си.
Кокардас и Паспоал се заеха да успокояват дуелистите, които, осланяйки се на своята численост, започваха да проявяват признаци на недоволство.
— Та нима има смисъл да се оплакваме, щом толкова настоява да свърши и нашата работа? — ловко подметна Паспоал.
Надали бихте намерили друг нормандец с тъй убедителна логика.
— Я да си вървим! — единодушно заключиха всички.
Вярно е, че в същото време шпагата на Лагардер със застрашително съскане разсичаше въздуха.
— Бога ми! — отбеляза Кокардас, давайки тон за отстъпление. — Здравият разум подсказва, че го правим не от страх, кавалере, ние просто ви отстъпваме мястото.
— За да ви доставим удоволствие — добави Паспоал. — Сбогом!
— Вървете по дяволите! — отвърна Парижанчето и им обърна гръб.
Мародерите се отдалечиха в галоп, а нашите побойници изчезнаха зад оградата на кръчмата. Те забравиха да платят, но Паспоал не пропусна да дари мимоходом с една сладка целувка повлеканата, която си искаше парите.
Цялата сметка заплати Лагардер.
— Момиче — каза той на прислужницата, — затвори кепенците и сложи резетата. Каквото и да стигне до слуха ти тази нощ оттам, от крепостния ров, нека всеки в този дом да спи като заклан. Това са неща, които изобщо не ви засягат.
Повлеканата веднага залости кепенците и тракна резетата.
Нощта бе почти настъпила, една нощ без луна и звезди. Под нишата на Пресветата Дева, намираща се в началото на дъсчения мост, слабо мъждукаше едно пушливо кандило, което обаче не осветяваше по-далеч от десет-дванайсет стъпки наоколо, пък и светлината му не можеше да стигне до дъното на крепостния ров, тъй като мостът го закриваше.
Лагардер беше сам. Конският тропот бе заглъхнал в далечината. Луронската долина вече тънеше в дълбок мрак и само тук-там примигваха няколко червеникави светлинки, указващи местонахождението на колибата на някой орач или пастир. Жалният звън на хлопатарите на козите се усилваше при всеки по-силен полъх на вятъра и се сливаше с глухия ромон на буйните води на Аро, която се влива в Кларабид в подножието на Наспаг.
— Подлеци, осмина срещу един! — мислеше си Парижанчето, поемайки по коларския път, за да слезе на дъното на крепостния ров. — Та това е истинско убийство! Ама че бандити! Човек направо да се отврати от шпагата!
Той се блъсна в купа сено, разпилян от отряда на Кариг.
— Боже справедливи! — продължи да размишлява той, докато отърсваше наметалото си. — Ето кое започва да ме плаши. Пажът ще предупреди Ньовер, че тук го очаква цяла банда главорези и той просто няма да дойде, а това означава, че ще се провали най-увлекателното приключение в света. Вдън земя да пропаднат дано! Ако това е така, то утре тук ще има осмина пребити негодяи!
Беше стигнал под моста. Очите му постепенно привикваха към тъмнината.
Мародерите на Кариг бяха разчистили едно доста обширно пространство точно пред приземния прозорец, там, където сега стоеше Лагардер. Той със задоволство го огледа и заключи, че мястото е напълно подходящо за дуел. В същото време обаче го терзаеше и една друга мисъл. Идеята да проникне в този непревземаем замък все тъй предизвикателно гъделичкаше самолюбието му. Онези герои, които не използуват в името на доброто изключителната сила, с която са надарени, са същи демони. Стени, ключалки, стража — Хубавия Лагардер не искаше дори да ги знае. Та той изобщо не би склонил да участвува в приключение, в което липсва дори и едно от тези препятствия.
— А сега да поогледаме терена — каза си той, възвърнал присъщото си глумливо настроение. — Дявол да го вземе! Господин херцогът ще дойде вбесен, така че не ни остава нищо друго, освен здравата да се държим! Ама че нощ! Ще се наложи май да се дуелираме слепешката. Проклет да съм, ако успеем да различим дори върха на шпагите!
Той стоеше в подножието на високите стени. Отвесно над него се извисяваше исполинската грамада на замъка; мостът се извиваше в мастиленочерна дъга на фона на небето. Ако тръгне да се катери по тази стена само с помощта на камата си, това би му отнело цяла нощ. Ръката на Лагардер внезапно напипа приземния прозорец.
— Ха, та това е просто чудесно! — възкликна той. — А какво ще кажа на надменната хубавица? Още отсега виждам неприязнения блясък на черните й очи, смръщените от негодувание вити вежди… — Той с въодушевление потърка ръце. — Чудесно! Прелестно! Ще й кажа… Трябва да бъде нещо много възвишено. Та ще й кажа… Дявол го взел! Я по-добре да си пестим красноречието. Но какво е това? — внезапно притихна той. — Този Ньовер е същинска прелест!
Лагардер млъкна и наостри уши. До слуха му бе долетял някакъв шум. И наистина, от брега на крепостния ров се дочуваха стъпки. Те несъмнено принадлежаха на благородници, тъй като ги съпровождаше сребристият звън на шпори.
