време. Джон беше дал всичко от себе си, а Кати го бе приела с неподозирана алчност. В бурята на страстта си тя дори не бе усетила конвулсиите в корема си и обилното изпотяване. Тези неща я разтревожиха едва по-късно.
До този момент не беше сигурна, че е бременна. Внезапно надвисналата опасност да го загуби обаче, бе просветлила по някакъв начин съзнанието й. Тя се обърна, за да скрие тревогата си от Джон.
— Много съм уморена — прошепна тя едва чуто. — Моля те, иди при родителите си и ме остави да си почина малко. Иначе ще изляза от строя поне за няколко дена.
Джон се усмихна при спомена за дивната им страст. Той се наведе и нежно я целуна по бузата преди да се облече и да я остави да поспи.
В момента, в който той излезе от стаята, тя се опъна на леглото и постави възглавницата под себе си. Отпускането на мускулите я облекчи веднага. Взе от нощното шкафче влажна кърпа и я сложи на челото си. Затвори очи. Единственото нещо, за което знаеше, че помага в тежки моменти, бе молитвата.
Кати остана на легло почти три седмици. Когато Джон се върна в стаята, намери я в безсъзнание. Той се метна на коня и като вихър препусна да доведе лекар. Когато пристигнаха, тя бавно започваше да идва на себе си. До леглото й седеше госпожа Бейтс. Възрастната жена бе използвала цялото си умение да предотврати спонтанния аборт, чиито признаци бе разпознала веднага.
Когато двамата мъже влязоха, Кати тъкмо й обясняваше на колко месеца предполага, че е бебето. За щастие тя успя да прогони Джон от стаята и двете с госпожа Бейтс убедиха лекаря да прояви разбиране към състоянието на Кати. Казаха му, че тя няма съпруг и го помолиха да прецени много внимателно каква диагноза да постави. След доста дълъг разговор лекарят най-накрая се съгласи да се съобрази с желанието им и да представи болестта й пред Джон и родителите му в по-различна светлина.
Доктор Фостър беше порядъчен човек. Той се съгласи с двете жени, само защото се опасяваше, че най-вероятно Кати ще загуби детето си. Защо тогава трябваше да плъзват излишни клюки?
Кати му беше безкрайно благодарна за обяснението пред Джон, че страда от женско заболяване, малко комплицирано от нервен стомах. Клиничните симптоми съвпадаха, а назначенията за лечение включваха почивка на легло, тишина и добра храна.
В края на първата седмица Кати почувства, че няма да загуби бебето. Но тя остана в леглото още две седмици, за да бъде абсолютно сигурна. През цялото това време мозъкът й усилено работеше за сметка на тялото, което беше длъжно да бъде в покой. Как щеше да съобщи на Джон? Дали той щеше да се зарадва на новината? Дотолкова ли я обичаше, че да я направи своя жена въпреки разликата в социалното им положение?
Зададе си много пъти въпроса, каква би била реакцията му, и все повече се страхуваше, че ще откаже да се ожени за нея.
Хедър Маршъл бе отгледала три деца като любовница на виден мъж. Вярно бе, че той ги издържаше, но Кати за нищо на света не искаше детето й да живее нейния и на сестрите й живот. Не, не и собственото й дете!
Майка й ги бе дарила с любов и внимание, но клеймото на незаконороденото дете беше такъв тежък товар, че Кати още не можеше да го преодолее. Не знаеше дали изобщо някога ще може. Просто го бе забутала дълбоко в съзнанието си, там, където нямаше да й причинява постоянно болка. Но самият факт, че не бе споделила с никого това, дори и с госпожа Бейтс, говореше недвусмислено колко се срамува, че нейният баща не беше съпруг на майка й.
Джон я бе разпитвал много малко за нейните родители и за детството й. Беше му отговорила само на няколко въпроса. Каза му, че знае много малко за баща си, който бил доста затворен човек. Но с радост му беше разказвала за майка си, сестрите си и съвместния им живот.
Все повече губеше надежда, че Джон ще постъпи правилно и ще узакони детето. Беше й признал откровено, че между тях не може да се говори за брак и че на практика подобно нещо е неосъществимо. Беше й казал, че я е избрал, за да запълни някаква празнина в живота му. За нещастие, сигурно тя не включваше бащинството.
Седмица след като се надигна от постелята Кати реши, че е чакала достатъчно момента, за да сподели новината с бащата на детето, което очакваше. Тя хапна доста на вечеря и Джон я остави да си почива, както бе постъпвал през цялото време на боледуването й. Той се грижеше за нея, не позволяваше никой друг да я къпе и обслужва. Любовта му прозираше във всичките му действия. Беше мил косата й, разтриваше я с гореща мазнина, а вечер й четеше, докато заспи.
Не бе лягал при нея от началото на заболяването й. Усещаше по някакъв начин, че е допринесъл за състоянието й, за което се досещаше въпреки старанието й да се прикрива.
Той отвори междинната врата едва след полунощ.
— Не спиш ли, съкровище мое? — попита я меко като видя, че още не е угасила лампата.
— Не — отговори Кати. — Мога ли да поговоря с теб за малко?
— Разбира се. Какво има?
Кати стана от леглото и притеснена се приближи. Изведнъж се оказа, че тя не знае как да му съобщи, че ще става баща. Страхът от отказ залепваше устата й. Усети, че заеква и не е в състояние да контролира чувствата си. На два пъти започна, без да може да довърши. Накрая забеляза, че му предава нервността си и събра кураж.
— Джон, бременна съм!
Последва дълго мълчание, след това изражението му се промени. Изглеждаше й абсолютно чужд. Милото лице изчезна и на негово място се появи злобна маска. Кати нямаше представа какво се бе случило. Какво толкова бе казала, та той изведнъж се превърна в звяр.
Той пристъпи към нея. Кати се отдръпна. Лицето му бе застинало в грозна гримаса, а в очите му блестяха зли пламъчета. Кати за първи път го виждаше такъв.
Той я рязко я сграбчи със стоманени пръсти. Тя сподавено проплака. Сърцето й подскочи в гърдите.
— Чие дете носиш? — изрева Джон. — Чие е? — повтори той и я блъсна на леглото с единствено движение на ръката си. — Ще го убия! — изсъска той и се надвеси над нея.
Кати не можеше да отговори. Тя само го гледаше със страх и недоумение.
— Зададох ти въпрос и искам незабавно да ми отговориш! — изкрещя Джон.
Кати се усъмни дали го е чула правилно. Защо й задаваше такъв въпрос? От къде можеше да му дойде на ум, че нейното дете не е и негово?
— Джон — запъна се тя, — знаеш, че е твое.
— Така ли? И откъде? Само защото ти казваш, така ли? Слушай, скъпа, случайно знам, че не е възможно да бъде мое, така че най-добре ми кажи кой е бащата, защото — Бог ми е свидетел — в противен случай ще те убия!
Кати се разплака от гняв. Тя се изправи срещу него. Нямаше да се остави. Какво можеше да стори, ако той не искаше да й повярва? Защо изобщо се съмняваше в нещо толкова очевидно?
— Джон — каза тя умолително, — никога не съм била с друг мъж, освен с теб.
Тя се приближи към него, а той стисна юмруци сякаш се канеше да се нахвърли върху й. Но тя продължи.
— Знаеш, че не съм напускала къщата без теб, че не бих… Как можеш изобщо да ми задаваш такъв въпрос? Мислех, че ме обичаш… поне малко.
Не можеше да говори повече. Тялото й трепереше, тя не можеше да го контролира. Той не й вярваше, но тя нямаше представа защо. Нима не допускаше, че след нощите, прекарани в любов, може да се появи дете? Да не би пък да смяташе, че не е способен да направи дете?
Кати стоеше вече смело пред него. Нямаше да успее да я принуди да се извинява за състоянието си. Как си позволяваше дори да предположи, че бащата е друг? Гневът й растеше, а с него гласът й стана твърд и рязък.
— Не ти дължа никакви обяснения, Джон Камерън — започна тя горчиво, — но за сметка на това имам какво да те питам. Ако това дете, което нося, не е твое, може би се е появило от само себе си? Така ли? Когато ме направи своя любовница, бях на седемнадесет години — макар да беше неотдавна, изглежда ми цяла вечност. Тогава бях невинна и до мен не се е докосвал никой друг мъж, освен ти. Ако ти не си бащата, това ще е първото дете на тази земя, родено без зачатие.
Тя отстъпи назад. Лицето на Джон отново се промени. Гневът му бе заменен от пълно недоумение.
