— Довиждане — гласът на Кати звучеше по-меко.
— Той е прекрасен! — каза Джон и се прокашля. — Всеки мъж би се гордял с него. А ти, скъпа моя, си жената, която всеки мъж търси, но единици я намират. Съжалявам единствено, че не те срещнах тогава, когато бих могъл да ти предложа живота, който заслужаваш. Не те обвинявам, че отказваш трохите, останали на трапезата ми. Ти си прекалено добра за мен.
Кати се трогна от болката и съжалението, които проличаха от думите на Джон. Отдъхна с облекчение, когато разбра, че няма да се наложи да воюва за Торн, но отново се оказа разкъсвана от чувства, които бяха толкова противоречиви, че тя се запита дали наистина е постъпила правилно.
Обърна се и бързо се отдалечи. Малко след това пусна Торн на земята и двамата, хванати за ръце, тръгнаха към къщи.
Вече у дома, Кати се предаде на обзелата я слабост. Тя отведе детето при възпитателката и го остави на грижите й. Върна се и прекара останалата част от деня в леглото.
На сутринта беше трескава, болеше я цялото тяло, а главата й щеше да се пръсне от болка. Извикаха лекар, който й предписа лечение и пълна почивка. Страдаше, че няма да може да отпразнува първия рожден ден на Торн, но беше толкова болна, че не можеше да се надигне от леглото.
Изпи всички предписани лекарства, въпреки че острите болки бяха попреминали. Но продължи да бъде отпаднала. Нямаше нужда да й казват какво й е. Тя и сама разбираше, че не тялото, а душата й боледува. Пред нея се бе разкрила поредната възможност да бъде щастлива с Джон, но тя нямаше смелостта да я приеме. Сега вече бе сигурна, че няма да го види никога повече. Разбра го от начина, по който се бе сбогувал. Тя го бе принудила да се оттегли и той й бе позволил да го победи.
Беше го наранила съвсем съзнателно. Джон беше разбил всичките й илюзии и си бе понесъл последствията. Ако това което й бе казал, се окажеше вярно, значи тя сама щеше да бъде виновна за трудния си, самотен живот. Никога вече нямаше да узнае дали той наистина бе променил отношението си към детето, или нежните му думи бяха само едно средство да я върне обратно. Нямаше съмнение само в едно — той вече знаеше, че тя никога няма да бъде негова любовница.
Думите му, че е прекалено добра за него, я просълзиха. Цялата й нерешителност и всички нейни опасения бяха резултат на едно-единствено нещо. След като размисли, Кати разбра, че и Торн, и това, че е незаконно роден, в крайна сметка са само оправдание. Изведнъж я заля прозрението и тя се учуди как досега никога не си бе дала сметка за истинската причина.
„Господи — помисли Кати нервно, — ами че аз го обичам! Нима съм била такава глупачка, че да не разгранича дребнавите си тревоги от любовта си към него? Как можах да си позволя да се влюбя?“
През нощта Кати изплака всичките си сълзи, но това не облекчи болката й. Тя бе разбрала, че никога няма да бъде щастлива без Джон. През цялото време всъщност се беше борила срещу собствените си чувства. Ако си признаеше любовта, тя щеше да я погуби.
Осемнадесета глава
Джон отплава за Англия. Срещата с Кати в Ню Йорк и начина, по който се държа, му дадоха категорично да разбере, че тя никога повече нямаше да приеме да бъде негова любовница. Той никога не се бе замислял за развод с Елизабет, защото до този момент, не се нуждаеше от свободата си.
Нямаше представа къде се намира тя, след като го бе напуснала, а писмата до родителите й не дадоха никакъв резултат. Явно, те не знаеха повече от него. Предстоеше му дълго, изтощително търсене, но Джон имаше сериозна причина да открие жена си и да не й остави капчица съмнение, че бракът им трябва да бъде разтрогнат.
„Само, ако знаех за детето — упрекваше се той, — щях вече да съм уредил всичко, и щях да бъда свободен да й предложа да се омъжи за мен! Колко много време загубих!?“
И тъй като беше безполезно да се упреква, когато трябваше да действа, той се качи на първия кораб, заминаващ за Англия, с надеждата, че в скоро време всички проблеми ще бъдат решени. Откритието, че Кати е жива и здрава, до голяма степен го бе успокоило. Беше му липсвала ужасно, макар че се бе опитал да я забрави. Не беше успял. Когато в началото я бе направил своя любовница, той беше убеден, че това е една временна връзка, но с течение на времето чувствата му се задълбочиха и той разбра, че тя му е необходима повече, отколкото имаше смелостта да си признае.
Наистина ли я обичаше? Не беше сигурен. Само знаеше, че без нея не е щастлив. Имаше нужда от нея и колкото по-бързо я направеше своя съпруга, толкова по-добре.
Торн, естествено, беше една от причините. Внезапната поява на детето го изпълни с безгранична гордост, и той бързаше да събере семейството си.
Когато търсеше Кати, Джон не беше напълно уверен в себе си. Знаеше, че тя няма роднини и след като отпътува до Седърууд и издири госпожа Даниълс, той се отчая, че не намери Кати при нея. Джон беше откровен с Карол Даниълс и се убеди, че тя е добра и отзивчива жена. За нещастие, единственият резултат от пътуването му бе, че я остави силно разтревожена, без да може да му каже нещо определено. Тя се надяваше, че Кати, която бе обикнала като своя дъщеря, ще й се обади, но след като изтече цяла година, тя реши, че единствената възможна причина за мълчанието на Кати ми могла да бъде нейната смърт, без да има близък човек до себе си.
Джон и Елизабет се бяха разделили преди почти пет години. Макар и да бе мислил за нея доста дълго време, той си даде сметка, че с появата на Кати тя бе изчезнала напълно от съзнанието му.
Озадачаваше го фактът, че Елизабет нито веднъж не бе потърсила от него финансова подкрепа. Наистина, тя знаеше, че той не е длъжен да я издържа, след като тя беше нарушила брачната си клетва. Но тя знаеше също колко е богат и че нищо няма да й пречи да се радва на свободата си, като едновременно се възползва от финансовата помощ на Камерън.
Всъщност грешеше. Без съмнение, единствената цел на Елизабет беше да не бъде обвързана, да извоюва свободата си и да прави каквото пожелае. Дори при първата им среща тя разкри своето лекомислие и непостоянство. А Джон и досега се упрекваше, че е бил истински глупак.
Корабът пътуваше вече цяла седмица. Първите дни времето не беше хубаво и почти всички на борда страдаха от морска болест. Естествено, това не се отнасяше за Джон. Семейството му си вадеше хляба от морето и той беше свикнал с него.
Когато напускал родината си, Патрик Камерън владеел само един занаят — риболова. Той бил твърдо решен да създаде собствен риболовен флот в Америка, където пред всеки, който има кураж и воля, се разкривала възможността за успех.
Само за няколко години Патрик осъществил мечтата си — станал капитан на собствен риболовен флот и освен това вече управлявал почти всички предприятия по източното крайбрежие За производство и търговия с осолена риба и консерви. Той притежавал складове за лед, солници и група лично подбрани от него търговски пътници, които кръстосвали страната и продавали стоките му.
Работел непрекъснато и се радвал на разрастването на империята си. Построил имението в Сийл Харбър, Мейн. Оженил се и решил да остави цялото си богатство на потомството. Господ го дарил обаче само с един син — Шон, който до смъртта на Нел, напълно оправдал надеждите на баща си.
Обръщайки се към миналото, Джон разбра, че гордостта е надделяла над разума при избора на Шон на първата му съпруга. Той знаеше за Нел и за нейните планове да разори Шон.
Беше направил същата грешка, оженвайки се за Елизабет. Тази брак се оказа пълен провал отчасти и по негова вина. Ако не беше толкова припрян да остави фамилията Камерън зад гърба си, щеше да съумее да прецени, че той и Елизабет просто не бяха създадени един за друг.
Но бе твърде късно да мисли сега за това. Беше се заел да поправи грешката и се надяваше това да не бъде много трудно. Стоеше до перилата и се взираше в безкрайния океан. Със съжаление виждаше колко незрял е бил, когато се е женил за Елизабет.
Не си спомняше някога да е бил ангажиран с друго, освен с мисълта за приятното прекарване на времето и харченето на пари, които майка му винаги осигуряваше, защото той беше неин любимец. Дори и да не одобряваше начина му на живот, Шон, от своя страна, не му казваше нищо. Сега Джон се питаше, доколко Шон бе наясно с бащинството си.
Колкото повече потъваше в спомените, толкова по-ясно виждаше, че дядо му винаги бе предпочитал
